Читать «Последната звезда» онлайн
Рик Янси
Рик Янси
Последната звезда
На Санди
„Светът свърши. Светът започва отново.“
Да не се отчайва никой.
Дори и последната звезда на надеждата да угасне
в най-черната от всички нощи.
Кристоф Мартин Виланд
Момиченцето,което можеше да лети
ПРЕДИ МНОГО ГОДИНИ, когато баща й бил на десет години, отишъл с жълт автобус до планетариума.
И там, над него, таванът се взривил в милиони блещукащи късчета светлина. От смайване устата му увиснала. Малките му пръстчета се вкопчили здраво в ръба на дървената пейка, на която седял. Над главата му бели точици бял огън се въртели, светли като деня, в който Земята се появила като почерняла скала, с дупки по повърхността си и движеща се в орбита около обикновено слънце на ръба на обикновена галактика в безкрайната вселена.
Голямата мечка. Орион. Рало – монотонно мънкал астрономът. Вдигнали лица и отворили усти, децата били забравили да мигат. Момчето се чувствало безкрайно малко под необятното изкуствено небе.
Този ден останал завинаги в паметта му.
След години, когато неговата малка дъщеричка тичаше към него с топчестите крачета на наскоро проходило дете, с поглед, преливащ от нетърпение и радост, и викаше: Татко, татко, разперените й пълнички пръстчета се протягаха към него. Протягаха се към небето.
И щеше да скочи, безстрашно да се хвърли в пространството, защото той не беше просто нейният баща – той беше татко. Татко щеше да я хване, никога нямаше да позволи да падне. Момиченцето викаше: Летя, татко, летя!
И скачаше, политаше към простора на безкрайното небе, разперила ръце да прегърне безкрая, с отметната назад глава, хвърчаща към онова място, където ужас и почуда се срещат. Писъците й изразяваха чистата радост от безтегловността и свободата, от сигурността на ръцете му, от чувството да си жив.
Касиопея.
От онзи ден в планетариума, та до появата й след петнадесет години, той бе знаел със сигурност какво име ще носи дъщеря му.
1.
В най-ниската част на пещерата свещеникът вдигна последната нафора – запасът му се беше изчерпал – към скалните образувания, които му напомняха на замръзнала по средата на рев драконова паст. Каменните издатини приличаха на зъби и на светлината от лампата проблясваха в червено и жълто.
В ръцете си държеше провала на божествената жертва.
Приемете го, всички вие, и яжте от него…
После чашата с последните капки вино.
Приемете го, всички вие, и пийте от него…
Средата на ноември, полунощ. В пещерите, под земята, малката група оцелели щеше да остане на топло и на скрито с достатъчно запаси, за да издържи до пролетта. От месеци нямаше и един умрял от чумата. Изглежда, най-лошото беше отминало. Тук бяха в безопасност, в пълна безопасност.
С вяра в любовта и в милостта ти, ям от твоето тяло и пия от твоята кръв…
Шепотът му отекваше в дълбоката пещера. Катереше се по хлъзгавите стени, промъкваше се по тесния проход към помещенията на по-високо, където оцелелите негови събратя спяха неспокойно.
