Читать «Последна любов в Цариград» онлайн - страница 58

В това време в стаята и в градината нахълтаха десетина циганки, звънейки с пришити по ръбовете на полите им звънчета, и почнаха да гледат на карти на гостите. Капитанът извика:

— Tarocchi! Tarocchi! — Хвана сина си за ръка и го настани в градината при една врачка.

— Картите са, господине, също като езика. Но, гледай, малка тайна ли искаш или голяма? И кому искаш да врачувам?

— На двамата от едни и същи карти — каза капитанът.

— Голяма тайна — каза Софроний.

— Добре, господине. Докато гледам, недейте да се смеете, защото това ще ви навреди. И всеки от вас, за да не чуя аз, да си зададе наум по един въпрос.

Жената простря пред себе си кърпа, напомняйки, че направо „на камъка не бива“, извади от кожена кесийка двайсет и две карти и ги подаде на Опуйичи да ги „сгреят“. Като ги разбърка, даде на Софроний да ги сече, а Харалампи се прекръсти. Тогава циганката ги хвърли с лявата си ръка накръст по кърпата, а по средата захлупи напряко една карта. Като я откри, каза на младия Опуйич:

— Баща ти е убит. А ти криеш голяма тайна.

— Баща ми не е убит — засмя се младият Опуйич, — той е тук, пред нас.

Врачката погледна ужасена капитан Опуйич, сграбчи картите си и избяга от дома точно когато поканиха гостите на вечеря.

* * *

С последните залци и умората, която ги обхвана, гостите на френския посланик заслушаха музика. Подпоручик Калоперович гледаше втренчено като омагьосан полусестра си Дуня, когато майка му, улавяйки този поглед, каза:

— Надявам се, че си спомняш нашите клетви. Изпълни ли твоя дял от обета? Повали ли я?

— Дуня ли? Да. Още в хана. — Госпожа Растина се усмихна горчиво.

— Според моята сметка — добави тя на ухото на сина си — още малко, и обетът ни ще бъде изпълнен. На мен ми останаха две крачки, на тебе — една.

— Една ли? — изрече младият подпоручик с трепет, а майка му го погали със сребърните си очи.

— Последната — забеляза тя небрежно — ще бъде нашата обща крачка.

Тук някой започна да пее тихо на гръцки „Спомените са потта на душата“, но и на гръцки песента беше същата, която обичаха като своя Софроний и Йерисена.

И тогава Софроний извърши най-решителната крачка в своя живот. Трогнат от пеенето, той потърси погледа на жена си, която седеше до него. Но не го намери. И Йерисена слушаше песента, загледана пред себе си и задъхана. Тогава тя вдигна очи. Почесвайки се замислено с пръст, Йерисена впери поглед в тъмния прозорец на съседната сграда, отвъд която в мрака се издигаше стена, а зад стената царуваше непрогледна нощ, пълна с вода и трева. И така нейният поглед се сблъска най-напред с прозореца, после опря в стената и продължи да се движи през мрака, въпреки че по този път вече не виждаше нищо. Движеше се по права пътека на Изток през гора, пълзеше над Черно море, мина през Одеса, през степта, размина се с някакви каспийски рибари, излезли на нощен риболов, мина през Кавказкия масив, през Памир и в един миг угасна на Великата китайска стена, но не защото се бе уморил или защото препятствията бяха големи за този поглед, ами затова, защото Йерисена не видя онова, което мечтаеше да види, а просто престана да гледа в тази посока. И тогава Йерисена се разтрепери от песента, която слушаше, и нейният поглед намери най-сетне зад съседната маса капитан Харалампи Опуйич, бащата на нейния мъж, и цялото и тяло замириса на праскови.