Читать «Последна любов в Цариград» онлайн
Милорад Павич
Милорад Павич
Последна любов в Цариград
MAJOR ARCANA (Голямата тайна) е наименованието на колода от 22 карти за гадаене, означени с цифрите от 0 до 21. Заедно с другата, по-голяма колода (Minor Arcana) от 56 карти, правят Таро (Tarok, Tarocchi). Произходът на Таро се свързва с жреците (хиерофантите) на Елевзинските мистерии в Гърция. Според други Таро произлиза от традицията на Хермесовските култове. Тези карти често се използват от циганите за гадаене, пренесли, както се смята, техния таен „език“ от Халдея и Египет в Израел и Гърция и разпространили го след това по Средиземноморското крайбрежие. Доколкото е известно, Таро е в употреба вече около седем века в Средна Европа, Франция и Италия, а днес е общоизвестна игра. Най-старите запазени екземпляри от картите за Таро са от 1390 и 1445 г. (Minchiati колода от музея „Корер“ във Венеция).
Major Arcana обикновено се дели на три групи от по седем карти. При гадаене смисълът на всяка карта поотделно и във взаимоотношение с другите карти се отгатва от гадателя, който познава установеното значение (ключовете) на картите или сам им придава държания в тайна смисъл. Смисълът на картата за Таро се променя в зависимост от това дали е паднала направо или обратно, защото, ако падне обратно, тя има значение, обратно на основното значение на същата карта. Днес Таро и неговите ключове са предмет на внимание на много наръчници, различаващи се значително помежду си. В корена на Таро е символичният език на общия разум на човека. Символиката и ключовете на Таро са насочени към антична Гърция, към Кабала, към астрологията, нумерологията и др. Мистичната сила и езотеричната мъдрост се долавят през 21-те смисъла на „Лудият“ — символ на онази карта, която едновременно е нулева, средищна и последна от „Великите тайни“ на Таро.
Ключовете на великата тайна за госпожи от двата пола
ЛУДИЯТ
Освен майчиния си език той говореше гръцки, френски, италиански и турски и се беше родил в Триест в семейството на сръбските търговци и меценати Опуйич, притежаващи на Адриатика кораби, а на Дунав — жита и лозя, от детските си години още служеше в частта на своя баща, офицера от френската конница Харалампи Опуйич, и знаеше, че в сраженията и в любовта издишването е по-важно от вдишването, носеше разкошна кавалерийска униформа, посред зима спеше в снега под колата, за да не вдига от колата кучката си с кумилото от руска хрътка, а по време на война плачеше за съсипаните си жълти кавалерийски ботуши и зарязваше службата си в пехотата, за да не му се похабят ездаческите одежди, ума си губеше по хубавите коне и им плетеше опашките, от Виена доставяше сребърна посуда и обожаваше баловете, маскарадите и ресторантите с жени и музика.
За него баща му казваше, че е луд като кошава и че върви по ръба на пропастта, а той приличаше едно след друго ту на майка си, ту на дядо си, ту на още неродения си син или внук. Беше човек, който бие на очи, на ръст по-висок от средния, лице бяло, с трапчинка на брадичката колкото пъп, с коса дълга, гъста и черна като въглен, със засукани като мустаци вежди и оплетени като бич мустаци. По безкрайните военни пътища из Бавария, Силезия, Италия жените се дивяха на появата му, ездата му и на дългата му, разресана коса, която, уморен от походите и тежестите на войнишкия живот, той сушеше край огнищата на попътни кръчми; караха го на шега да се преоблича в женски рокли, кичеха го с бяла роза в косата и му взимаха последната пара по вечеринките в гостилниците, а болни и уморени му отстъпваха постелите си и всички със сълзи се разделяха с конната част след зимуването й. А той казваше, че спомените му са в торбата за ядене.
