Читать «Поне една празна маса» онлайн

Елена Павлова

Поне една празна маса

За пръв път чух за това заведение, когато шефът ми ме извика и ми връчи една съвсем тъничка папка. На пръв поглед, на този ресторант всичко му беше наред: регистриран, минал през ситото на всевъзможните инстанции, плащал редовно данъци… До един, документите в данъчното му досие бяха педантично попълвани, точни и си личеше, че собствениците нямат намерение да си забъркват неприятности със закона. Толкова по-странно ми прозвуча, че ресторантът трябва да бъде разследван за данъчни измами, но проблемът не е мой — в крайна сметка, губят ми времето, но ми плащат за това.

На следващата вечер, след като се запознах с всички реклами, извлечения и подробности около заведението, паркирах на отсрещния тротоар и се заех с присъщата си дейност. Броях клиентите и си ги отбелязвах в тефтерчето.

Беше много интересно ресторантче според рекламата. Автоматизацията се споменаваше мимоходом, макар че в досието й бяха посветени сигурно двадесетина страници: най-нов модел компютърно управление на разпределението на местата и оптимизирането на наличния ресурс, което, казано на прост език, ще рече, че компютър за близо дванадесет хиляди долара следи кои места са заети, кой какво си е поръчал и колко време чака да си го получи. Е, голяма работа, технически новости. Хвърлени на вятъра пари, мен ако питате. По-интересното беше, че ресторантът обещаваше „винаги поне една празна маса“. С 85 места и при условие, че от самото му откриване едно празно местенце не е имало според счетоводните документи, много ми беше интересно как може да си осъществят обещанието…

И тъй, седях в колата и броях. Колкото по-късно ставаше, толкова по-интересна ми се струваше ситуацията: до 11.30 вечерта бяха влезли 246 души и бяха напуснали само 64. Тъй като очевидно нямаше начин да седнат по трима души на стол, ставаше ясно, че тук ИМА някаква данъчна измама и заведението разполага с доста повече маси, отколкото са декларирани.

Към дванадесет, когато вътре вече трябваше да има минимум 230 човека, слязох от колата и пристъпих към тъй наречения етап „субективно проучване“ — тоест, оправих си папионката и влязох в ресторанта.

Системата се оказа доста по-автоматизирана, отколкото описваше декларираното. Жив персонал не срещнах — оберкелнерът ми се усмихваше от телевизионен екран и притежаваше всички ясни признаци на компютърно генерирано изображение. Отказах му аперитив — виждаше се, че на бара има достатъчно народ — и той ме насочи към салона.

Очаквах да мина поне през няколко помещения; нищо такова. Ресторантът съвършено точно отговаряше на скиците в досието си, беше си съвсем нормално пълен и да, имаше и маси с по някое незаето място, и една свободна маса.

Ястията в менюто напълно отговаряха на приложеното в досието, компютърното управление готвеше великолепно, а автоматизацията на сервирането — кухненски асансьор се отваря на самата маса и после прибира празните съдове — сама по себе си беше впечатляваща. Само дето… къде бяха всички останали хора? Посветих на късната си вечеря близо два часа и мога да твърдя със сигурност, че нови клиенти се появяваха само когато действително се освобождаваше маса. Бях също така убеден, че по пътя към залата коридорът не се разклонява нанякъде и следователно ресторантът има само един салон, този, в който се намирах.