Читать «Ползата от инциативата» онлайн - страница 4

„Като отчете вашата предварителна военна подготовка, комисията реши да бъдете зачислен на служба във флагманската подводница. Ясно?“. „Тъй вярно!“

Не бях и помислил, че ще ставам подводничар но ето че станах. Подводницата беше малка от типа „Молюска“. Стоеше на кей във Варненския залив, някъде около нос Галата. На флагманска подводница не можеше да служи всеки новобранец. Проучването за миналото беше така детайлно и прецизно, че се гледаше рода на човек до седмо коляно. Аз разбира се си знаех произхода. Баща ми, като собственик на фабрика преди девети го третираха като капиталист и враг на народа. Явно, че нещо бяха пропуснали в биографията ми.

Бях сменил толкова много местожителства, че някъде по веригата истинското ми досие се бе загубило. Някой писарушка го бе заменил с ново и бе наблегнал на последните години от живота ми. Така-а… — Мирон изпи и последните капки кафе, повъртя чашата в ръцете си и като нямаше какво да прави с нея, постави я на прашния парапет на прозореца. Аз се облегнат назад, кръстосах крака, въздъхнах и без да го прекъсвам зачаках по-нататъшния разказ.

— Трябва да ти кажа, че службата на флагманска подводница не е никаква служба. Първите няколко месеца ходехме на гости при другарите от братските армии в Констанца и Одеса. Идем, акостираме на военното пристанище, па като започнат едни прегръдки с другарите бойци, па стискане на ръце и така нататък. Половин година не направихме едно учение.

— А на теб какви ти бяха задълженията?

— Никакви! Или по-точно почти никакви! Сменявах повредени контакти, изгорели електрически крушки, носех кафето на офицерите, лъсках обувки, абе като всеки новобранец.

— Блазе ти! Не си се прекършил от работа!

— Вярно е! Ама това не е всичко. Май си бях голям късметлия.

Веднъж, в края на първото ми бойно учение, както си чистех вратите от прах, чух че в каюткомпанията се играе на карти. Бях много любопитен и надникнах през вратата. Капитанът, заедно със Командващия учението и още един офицер играеха бридж. Аз бях понаучил малко от тая игра в училището и ми бе интересно да видя как играят. Те говореха напълно с терминологията на бриджа. По едно време нещо започнаха да спорят за някаква боя. Мен, кой ме би по езика, взех че се обадих. Командващият се обърна учуден, замисли се малко, после ми махна с ръка да се приближа. Не разбрах с какво сгафих. „Хей сега, викам си карцера не ми мърда!“ А той, командващият де, ме пита: „Редник, къде си учил тая игра?“. Обясних, че в училището понякога се заигравахме със юнкерите. „Я седни, казва! Да видим какво можеш“ — и ми сочи мястото срещу себе си.