Читать «Подареният ден (Амстердамска загадка)» онлайн - страница 61

Говорителят повтаря бавно и отчетливо името, след което приканва д-р Клауснер да се свърже при първа възможност с известна застрахователна агенция.

Изправям се с въздишка на задоволство и изключвам транзистора.

Бързо се обличам и слизам долу. Хазяйката е на телефона, потънала в разговор с месарницата. Най-сетне затваря и ме уведомява, че за обяд ще има крехки свински пържоли. След като се потътря към кухнята, аз набирам номера на „Нивас лимитид“ и учтиво моля момчето, което вдига, да повика господин Винтер от стаята му в сутерена. След минута-две чувам гласа на Бърт. Пита сериозно кой го търси.

— Хендрикс — казвам. — Имам среща с Евелин при дигата в два без петнайсет. Бихте ли й предали, че заради непредвидени обстоятелства няма да успея да дойда? Ще я намерите при дигата, пред паметника на жертвите от войната. В два без петнайсет. Нали ще бъдете така добър да й предадете, че много съжалявам и й желая успех. Не, няма да заминава. Да, добре е. Просто си даде сметка, че в крайна сметка Фигел е само един мръсник, и сега е малко изнервена. Накарайте я да се обади на доктор… — казвам името на невролога, записано на стената. Евелин ще се сети. По-нататък може и да каже всичко на Бърт. Да речем, след две-три години. — Моля? А, запознахме се в „Клод“. Името ми е Хендрикс. Да, два без петнайсет. Ако не дойде до два, моля ви, обадете ми се — казвам му телефонния си номер и затварям.

После набирам номера в службата си. С настоящето приключих, от бъдещето се отказах, но рутината на живота продължава. Казвам на дежурния, че съм се събудил с тежка простуда, но ще се опитам да отида по-късно следобед.

Връщам се в стаята, лягам в леглото, както съм с дрехите, и много бавно обръщам ухо към радиото. Предават чудесен концерт и се заслушвам със съвършено пусто съзнание. В два и петнайсет изпълнението свършва. Изключвам транзистора. Бърт не се обади, с това свършва и моето изпълнение.

Ставам, напълвам чайника от чешмата на мивката и го слагам на газовия котлон. Докато чакам водата да кипне, се взирам начумерено в маслената картина на стената над котлона. Ужасен натюрморт — ваза с крещящо ярки цветя, при това нарисувана без всякаква перспектива. Мразя тази картина, но така и не събрах кураж да кажа на хазяйката да я махне, защото и тя като огромния гардероб е наследство от покойната й братовчедка. Или леля. Казвам си, че първо ще си направя чаша силен чай, после ще си препека няколко филийки.

Сякаш казвам на някой друг да направи това. Всъщност има ли значение, дали аз ще направя чай и ще препека филийки или някой друг? Наистина няма. Защото аз не съществувам. Човек, който е отрязал връзките с миналото си, приключил е с настоящето и се е отказал от бъдещето си — такъв човек реално не съществува. Това съждение е съвсем редовно. Аз обаче не съм редовен. В гърдите ми се надига ужасното усещане за пустота.