Читать «Подареният ден (Амстердамска загадка)» онлайн - страница 57

— Идеята не е лоша — спокойно казва тя. — Никога не съм ходила по-далеч от Брюксел и ще е интересно да видя как се обличат в Париж. Оттук ли ще ме вземете?

— Не. Снощи се получиха известни усложнения с Мигел и утре полицията може би ще наблюдава къщата. Добре ще е да излезеш през задния вход. Да се срещнем при дигата, да речем, до паметника на жертвите от войната. Наоколо има много прилични заведения. Ще те чакам в два без петнайсет с колата — изправям се.

Тя протяга ръка изпод пухеника. Стискам малката й топла длан.

— При дигата — вяло, едва-едва се усмихва тя. Придърпвам вратата зад себе си и слизам по тясното стълбище. На площадката спирам до колоната с глава на Янус и се вглеждам внимателно в двете му лица. И двете се усмихват. Той се усмихва и на влизащите, и на заминаващите. Ето, аз заминавам, завинаги. И аз съм с две лица, само че едното се усмихва, другото гледа мрачно. Кое от двете има право? Въздъхвам и поглеждам часовника си. Пет и половина. Ранна утрин. Потупвам Янус по дървените къдрици и слизам по широките стъпала.

Тръгвам по тъмните улици напосоки, свивам ту наляво, ту надясно, докато съзирам каквото търся — спретната стъклена телефонна кабина. Изваждам портфейла си и проверявам записания на стара сметка номер. Пъхвам монета в процепа и набирам пет осмици. Почти веднага ми отговаря доста бодър глас. Явно не плащам данъци съвсем напразно. Прокашлям се важно и казвам:

— Имам да ви съобщя нещо. Близо до дока Зеебюрхер има хотел или пансион с телефонен номер 99 064… Записахте ли? Не, не е шега. Ни най-малко. Не знам име, но повтарям номера: 99 064. Там е отседнал един чужденец, който носи четири кутии за пури, пълни с наркотици. Малкото му име е Мигел. Да, ще повторя бавно. М като Михаил, И като Исаак… Изключено е да не го познаете — висок, рус, къдрав, със светли мустачки. Не съм сигурен дали той самият знае, че в кутиите има наркотици. Възможно е международна банда наркотрафиканти да му ги е пробутала. Мисля, че центърът им е в Кайро. Пожелавам ви успех! — оставям слушалката и прекъсвам възбудените въпроси.

Не съм полицай, но все пак съм автор на доклада „О. О. О.“. Провеждал съм сериозно проучване, обикалял съм болници и клиники и съм виждал човекоподобните отрепки в тях. А и току-що се разделих с Евелин. Доколкото зависи от мен, онази стока няма да стигне до предназначението си. Междувременно се чудя защо все пак помогнах на Мигел, като изразих съмнение. Може би защото имам чувството, че той ме спаси да не ми пръснат черепа.

Пресичам улицата умислен. Едно месарче на велосипед едва успява да извие кормилото в последния момент да не ме блъсне.

— Внимавай къде ходиш бе, хухавел! — извиква то през рамо.

Прав е, трябва да внимавам къде ходя. Не знам дали полицията може да засече обаждане от уличен телефон. Докато търся такси, се опитвам да подредя фактите. Мигел е голям хитрец и много ловко използва интереса ми към Евелин, за да ме заблуди, че Фигел и неговите хора търгуват с бели робини. А не е така. Тяхната стока са наркотиците — много по-безопасно е и носи двайсет пъти по-висока печалба. Току-що бяха приключили една доходоносна обиколка из Европа. Ахмад говореше на Мохтар за покупко-продажби, значи сигурно са разменяли египетски опиум или може би индийски коноп срещу хероин, кокаин или някой друг благословен плод на съвременната ни западна цивилизация от името на онзи достопочтен старец в Кайро, когото наричаха шейха. Ахмад спомена за продажби и това трябваше да ми подскаже, че съм на погрешен път, като ги взех за търговци на бели робини. Но тогава в главата ми имаше какво ли не.