Читать «Подареният ден (Амстердамска загадка)» онлайн - страница 56

— Права си.

Тя изправя възглавницата до стената, обръща се и подпира гръб на нея. Свива крака и придърпва пухеника, за да се покрие. После казва горчиво:

— Вече разбрах. Преследвате ме не защото ви харесвам, а защото съм част от проклетия ви комплекс. Вие, приятелю, си мислите, че жените са ви като на длан и знаете всичко за тях — тя поклаща глава и продължава с примирен глас: — А бедата на нас, жените, е, че подминаваме истински свестните и искрени мъже, които поне от време на време се питат какво ни е и какво мислим. Непрекъснато се забъркваме до живот със самовлюбени егоисти като вас и Фигел, които пет пари не дават за нас, а лежат върху личните си комплекси като квачка в полог — тя свива рамене. — Само че вари го, печи го, това е, както казваше Фигел. И къде ще ме отведете? В Амстердам не можем да останем, защото не искам някой ден да срещна Бърт.

Подпирам лакти на колене и облягам брадичка върху дланите си и се заглеждам в нея. Идва ми на ум, че както съм се надвесил на стола, сигурно приличам на капитан Уеда, вторачен в поредния затворник. Само дето не съм толкова равнодушен. Желанието ми към нея ни най-малко не е отслабнало. И макар че последните няколко часа напълно промениха отношението ми към света, животът пак ще поеме своя ход, трябва да тръгне. Ще ям и ще пия, ще ходя насам-натам и ще спя, евентуално ще имам и жена до себе си. Във всички зен текстове се казва, че мисловното равновесие изисква физическо равновесие. Мога и на Евелин да помогна да възстанови равновесието си. „Реинтегриране на наркоманите в обществото“ — гласеше заглавието на последната глава от доклада ми „О. О. О“. „Авторът съзнава моралната отговорност на управляващите“ — одобрително бе отбелязал в полето един висш чиновник в Батавия. Навремето бях до немай-къде горд със себе си. Сега вече не се гордея толкова. Трудно е да се отречеш от всичко. Дори и вече да си изкачвал връх Фуджи. Сигурно е обаче, че трябва да се махна от Амстердам. За мен това е вече град на сенки. Мъртъв град, в който завинаги ще бъда сам.

— Фигел уреди ли ти паспорта?

Тя кимва, а аз изсипвам втора таблетка от шишенцето и я поставям върху куфара до пластмасовата чаша.

— Нуждаеш се от почивка — казвам. — Вземи и това хапче, ще те приспи до сутринта. Към обед ще те заведа да хапнем. После тръгваме с моята таратайка за Париж. Там все някак ще се снабдим с дрога, колкото да се откажеш малко по малко. След това ще продължим още по на юг, към Средиземноморието, да речем, до Южна Испания. Ще се излежаваме на плажа, ще плуваме, ще се возим на лодка. И аз се нуждая от по-дълга почивка, парите ще стигнат за двама ни за около половин година. После ще видим — дотук планът ми харесва. Не ми харесва онова, което се налага да добавя, но то е част от лечението. — Няма нужда да ми благодариш за нищо. Обичам, когато съм на почивка, да съм с жена, която да е само моя, така че, като дойдеш с мен, ще ми спестиш усилието и парите да си търся друга подходяща.

Не й е приятно да го чуе, но приема думите ми съвършено безучастно.