Читать «Подареният ден (Амстердамска загадка)» онлайн - страница 18

Дъждът вече само препръсква, така че мога по-добре да разгледам къщата. Само на три етажа е, но създава впечатление за сдържан разкош. Високият вход е с изваяни волути, заслонен под маркиза от цветно стъкло. Над островърхия покрив от плочи стърчи ветропоказател от ковано желязо. Напрегнато се взирам в трите прозорчета горе под покрива. Иззад навитата жълта щора на средния се процежда слаба светлина. Кой ли е светнал в къща, необитавана от три месеца? Може би пазач? Ще проверя, това е последният ми шанс да запазя връзката с настоящето. Но ще вляза отзад. Движението по улицата е доста оживено, а аз и бездруго вече много се набих на очи. Тръгвам към съседната успоредна улица. Бързам, защото от висенето на едно място краката ми съвсем са премръзнали.

Оглеждам проходите между къщите към задния двор. Първите два са преградени, но третият е отворен. От осеяната с боклук алея лесно разпознавам номер 53, защото е единствената триетажна сграда, а и няма друга с ветропоказател на покрива. Зад дръпнатите пердета на френските прозорци на втория етаж свети. Не, не може да е пазач. В празната къща живеят хора.

Задната фасада на втория етаж е опасана от широк балкон. Балконът на третия етаж е тесен, двата прозореца са тъмни. Оглеждам другите къщи. Повечето прозорци светят, на места пердетата дори не са дръпнати. Виждам хората зад тях, но те не могат да ме забележат тук долу между тъмните градински зидове.

Опитвам се да отворя зелената врата на градината. Залостена е отвътре. За мой късмет дуварът не е посипан със стъклени парчета. Набирам се нагоре и го прескачам. Градината на номер 53 е нищо и никакво дворче, застлано с чакъл, с избуяла по краищата трева. В десния ъгъл, наполовина скрита под балкона, има барака за инструменти. Пред нея се въргаля стар варел от бензин. Изправям варела, стъпвам на него и се качвам върху покрива на бараката, а оттам лесно се добирам до балкона. След като се прехвърлям през железния парапет, напрегнато оглеждам отсрещната редица къщи. Нито един прозорец не се отваря, никой не извиква възмутено. Внимателно пристъпвам по мокрите дъски до пролуката между богато надиплените червени плюшени завеси на най-близкия френски прозорец. Залепвам лице о стъклото и се взирам.

Гледката е жалък завършек на всичките ми усилия: едър мъж, отпуснат в кресло, явно отегчен. Най-горните копчета на жилетката на сивия му раиран костюм са разкопчани, килнал е бомбето си назад над високо гладко чело. Ръцете му са на коленете, краката му са опънати към голяма електрическа печка. Реотаните са нажежени, а печката е съвсем нова, наскоро извадена от кашона, който е поставен до нея. Отгоре му като на масичка са сложени стъклен пепелник и малък транзистор. Тези модерни електроуреди рязко контрастират със старовремската камина от изваян червен мрамор, поддържана от беломраморни статуи на две голи гъркини. Обилните им прелести не интересуват здравеняка. Бледото му лице с яка челюст е безизразно, натежалите клепачи са полузатворени. Дългата пура между дебелите му устни е загаснала. Изглежда отегчен. Ужасно отегчен.