Читать «Подареният ден (Амстердамска загадка)» онлайн - страница 17

Слизам и след няколко метра се озовавам на улица „Абел“. Спирам на ъгъла, за да се ориентирам. Двама мъже с мокри чадъри ме блъсват, от другата страна се задава велосипедист, който върти бясно педалите. Няколко частни автомобила отминават бавно заради дъжда. Около пансиона „Янсен“ няма полицейска кола, нито уж случайно мотаещи се хора. Полицията се интересува само от „Аудехрахт“ 88. Засега.

Тръгвам по улицата, оглеждайки внушителните къщи от двете страни. Масивни сгради, почти всичките четириетажни. Строили са ги за себе си в началото на века заможни хора, които са можели да си позволят по две прислужнички денонощно на разположение. Табелките с имената на обитателите показват, че повечето вече са разделени на по три-четири отделни апартамента или са превърнати в канцеларии. Пресичам към сивокаменната сграда точно срещу пансиона „Янсен“. На голяма бронзова табела при входа пише, че тук се помещава една от службите на градския съвет. Може би точно на това място си изкарва заплатата собственикът на лакътя в туид от кръчмата на Ян. Кръчмата на Ян като че ли не е далеч. Или може би е? Не обърнах особено внимание, откъде минавам, когато си тръгнах.

Няколко прозореца на пансиона „Янсен“ светят, както и на сградата близнак на номер 57. Номер 53 тъне в мрак. Двата прозореца на приземния етаж са без пердета. Напряко е залепена бяла хартиена лента, на която с големи букви пише „Продава се“. Хвърлям цигарата, пресичам и натискам звънеца на пансиона „Янсен“.

Отваря ми възрастна жена в спретната черна рокля. Оглежда ме доста подозрително. Свалям шапка и учтиво казвам:

— Госпожо, госпожица Винтер ми каза, че се е преместила тук. Бих искал да…

— Няма никаква госпожица Винтер тук — навъсено ме прекъсва старата дама. — Не приемам неомъжени млади жени. Само семейства.

Мъдро постъпва, признавам, само че на мен това с нищо не ми помага. Затова продължавам с известно колебание:

— Тогава може би е имала предвид съседната къща, защото…

— Глупости. На петдесет и седем е старчески дом, на петдесет и три от три месеца е празно. Срамота, при тази жилищна криза — тя понечва да затвори вратата.

— Видяхте ли катастрофата? — бързо казвам аз. Вратата отново се отваря.

— Катастрофа! Тук, на улицата? — припряно пита тя. — Сега ли стана?

— Не, чух, че било преди около час. Довиждане. — Този път аз дръпвам и затварям вратата. На номер 51 няма смисъл да проверявам, защото там се помещава институт за промишлени изследвания. Звънвам на номер 57, старческия дом. Портиерът ме разпознава. Щом чул раздвижването на улицата, погледнал през прозореца и ни видял с Евелин и двамата полицаи. Като разбрал, че вече няма нищо интересно, пак дръпнал пердето тъкмо преди полицейската кола да тръгне. Затова и не знаеше къде е отишла Евелин. Номер 53, празната къща, е последният ми шанс. Сигурен съм, че се е вмъкнала някъде недалеч от пансиона „Янсен“. Едва ли би рискувала да пресече или да хукне по улицата, докато ние се отдалечаваме с колата, защото някой от нас можеше да се обърне и да я види. Отивам отново до сградата на градския съвет и внимателно оглеждам номер 53.