Читать «Под грижите на Сатаната» онлайн - страница 5

— Изпих го с ракията — отсичаше чичо Данчо и му идеше ди й запали апартамента. А баба Верка се усмихваше и го гледаше снизходително, все едно че пред нея стоеше малко непослушно момченце. Макар и така загрижена, чичо Данчо не намираше в нейното отношение към него някаква сериозност, каквато би пасвала на ситуацията. Защото той, в края на краищата, си отиваше. Съвсем не чувстваше, че това заболяване е нещо, с което ще се справи. В нейното добро не успяваше да намери никаква топлина, още по-малко разбиране.

Минаха се така няколко месеца. Вече всички бяха убедени, че на чичо Данчо му остава малко. Ставаше все по-зле. Изглеждаше като столетник, макар да нямаше още петдесет. Дори с бастун трудно можеше да се разходи из града. Все по-рядко излизаше. Рекламите и сериалите станаха неговият истински живот. А тия лекарства май изобщо не помагаха. Изглежда му бяха изписали някакви успокоителни, за да може да понася по-леко цялата тая помия. Но вече ставаше непоносимо. Усети, че е дошло време да вземе решение.

Веднъж, както сновеше из махалата, опитвайки се да прекоси разстоянието до едно капанче, като набързо преминаваше от пейка до пейка, борейки се с отвратителните световъртежи и с още един куп смущения, го срещна Андон. Той го гледаше изпитателно както винаги. Но май вече нямаше нищо за изпитване у чичо Данчо. Скара му се малко и му обеща, че с неговия организъм, ако успееше да промени живота си, всичко отново щеше да се оправи. Всичко щеше да бъде точно както преди. Както когато бяха решили да заминат за шибаната Италия. Да! Дори по-добре. Тогава бяха само едни празноглавци. С течение на времето обаче бяха станали истински мъдреци. Особено чичо Данчо.

Той слушаше, опирайки се с едната си ръка на бастуна, а с другата на стената на сградата, към която се прилепваше по време на разходка заради световъртежите. Угарката му падаше по ризата, а накрая и цялата жарка се откърти и бавно полетя към джоба му, а той само леко го притисна, за да я угаси. Слушаше и като че не беше на този свят.

А Андон му обясни и колко ненормално бе това, че живееше с баба Верка. Какво, по дяволите, търсеше там! Тя не му беше никаква. Човек на неговата възраст да бъде обгрижван и изхранван от старица, бе несъвместимо с едно здравословно чувство за пълноценност. И при този начин на живот! Истинско чудо беше, че изобщо е жив. Явно имаше нещо вътре в него, което го поддържаше. Но не можеше вечно да се разчита на чудеса.

Когато чичо Данчо остана сам след тоя разяснителен разговор, му идеше да повърне всичко, дори и себе си. Гадеше му се от този непукизъм, който го заобикаляше и който се бе просмукал и в него. Как можеше нещата да стигнат до тук? Но най-много му се гадеше от гозбите на баба Верка. Имаше чувството, че последните месеци се бе хранил само с олио. И реши, че наистина ще повърне всичко. Но преди това смяташе да изпие още една-две ракии. Просто имаше нужда от отрезвяване на мисълта. Заради идеята, която напоследък все по-често му се въртеше в главата. Трябваше да помисли още съвсем мъничко.