Читать «Под грижите на Сатаната» онлайн

Румен Вучков

Под грижите на Сатаната

В недалечно време в Дупница живели двама братя, единият се казвал Андон, а другият Йордан. И двамата имали за цел да натрупат известно богатство, за да се подсигурят до някаква степен. Но тъй като нямали нито идеи за някакъв бизнес, нито желание да се трудят, те първо се оженили. Били усетили една тънка работа за женитбата и парите. А именно, че има ли кой да те държи изкъсо, неизбежно би следвало някакво забогатяване.

Както вече бе споменато, и двамата не били влюбени в работата. Особено чичо Данчо. Той презирал работата дори повече от трезвеността. Докато на повечето хора им прилошавало от алкохол, а липсата на занимания ги подлудявала, то при чичо Данчо било точно обратното. Единствено благодарение на постоянните злоупотреби с алкохол и всичко произтичащо от тях, той бил успял да се запази от този безчувствен свят, в който често получавал заплахи, че ако не започне работа, с него е свършено. На Андон като че ли сивото ежедневие не му дотягало толкова и той съвсем бавно, постепенно започнал да увеличава своите материални блага.

През 90-те години (а и не само тогава) трупането на богатство в България не било лесно начинание. За да забогатее един млад човек, трябвало да стане рекетьор и да бие другите, за да им вземе парите. И тъй като в този период всеки искал да стане престъпник, това била мечтата буквално на 99% от трудоспособните граждани, съвсем не било безопасно да се рекетират такива промити мозъци. Някои даже били на мнение, че едно влизане в затвора съвсем не е празна работа, а факт, към който другите се отнасят с респект. Чичо Данчо не си падал по насилието, чувствал се като поставен помежду бурета с барут с неговата прословута постоянно горяща цигара в устата му. И след като и женитбата не помогнала на двамата да забогатеят, те заминали за Италия. Правили каквото правили, поработвали от време на време, лежали по гористите местности извън населените места, покривали се с кашони и найлони от дъжда. Укривали се в храстите, когато минавали органи на реда да проверяват, а също и когато нощно време обикаляли разни перверзници и психопати. Но така и не натрупали богатство. А и на запад под думата „работа“ се имало предвид наистина работа. Което, разбира се, не се понравило на двамата българи. Само изпосталяли и насъбрали тревоги, да им държат влага за дълго. И един ден се върнали по родните си места. Чичо Данчо и Андон били прекарали горе-долу при едни и същи условия, общували с едни и същи хора, а си направили различни изводи. Андон заключил, че човек да забогатее, не е нужно да обикаля надлъж и нашир. Без значение къде се намира, трябва само да използва възможностите, а пък и ако сам започне да ги създава, успехите няма да закъснеят. Чичо Данчо си бил направил друг извод. Той бил осъзнал, че богатството само по себе си не струва нищо, че за предпочитане е човек да си живее, не дебнейки за професионални възможности, а за професионалистки, така да се каже. Че самата идея за забогатяването е една вечна манипулация на обществото и горко на онзи, който се подведе по нея. И не на последно място, чичо Данчо набързо си направил сметка за времето, което бил прекарал в Италия, колко удоволствия бил пропуснал и това го накарало да потръпне от ужас. През този така наречен гурбет той бил изпил около 50 пъти по-малко алкохол, отколкото тук в България за същото време, любимото му излежаване пред телевизора се било снижило с около 99 пъти. А любовните забежки, за които мислил денонощно, на практика липсвали. Като задълбал още малко, дал си сметка, че всъщност първоначалната искра на този копнеж за богатство всъщност била точно стремежът за безотговорен и разгулен живот, изпълнен с леки жени и алкохол. А сега се очертавало, че освен без богатство е останал и без най-същественото.