Читать «Погребани тайни» онлайн - страница 22

— Това лошо ли е?

Той отказа да се хване на въдицата ми.

— Все едно. Ей, чичо Ник — идеята ти за Фейсбук профила на Алекса е много добра.

— За какво говориш?

— Алекса Маркъс, дето баща й се тревожи да не й се е случило нещо.

Наблюдавах го няколко секунди и бавно се усмихнах.

— Ах, ти, кучи сине. Подслушвал си.

— Не съм.

— Признай си!

— Знаеше ли, че на компютъра на Дороти има аудио поток, който предава всичко, което става в кабинета ти?

— Да, Гейб, така сме се разбрали. Въпросът е дали Дороти знае, че си ровил из компютъра й.

— Моля те, не й казвай! Моля те, чичо Ник!

— Какво мислиш за Фейсбук профила й?

— Нали няма да й кажеш?

— Разбира се, че няма.

— Добре. Почти съм сигурен, че знам къде е била Алекса снощи.

— Как така?

— Беше на стената й във Фейсбук.

— Ти как успя да го прочетеш?

— Приятели сме.

— Наистина ли?

— Ами — заекна той и отново се изчерви, — тя има над хиляда приятели, обаче ми позволи да я френдна.

— Яко — казах аз, защото хлапето звучеше страшно гордо.

— Откакто съм у баба, тя идва няколко пъти. Симпатична е. Не е длъжна да се държи добре с мен, а го прави.

Кимнах. Красивите богати момичета като Алекса Маркъс обикновено не се държат добре с досадни многознайковци като Гейб Хелър.

— И къде е отишла снощи?

— С Тейлър отишли в „Кафеза“.

— Какво е това?

— Някакъв снобски бар в оня хотел, дето навремето бил затвор. Мисля, че се нарича „Сивия бар“.

— Тейлър момче ли е, или момиче?

— Момиче. Тейлър Армстронг, дъщерята на сенатор Ричард Армстронг. С Алекса са били съученички.

Погледнах часовника си и сложих ръка на рамото му.

— Да ги помолим ли да ни опаковат храната?

— С Тейлър ли ще говориш?

Кимнах.

— Днес си е у дома — каза Гейб. — Сигурно си отспива. На бас, че и Алекса е у тях. Чичо Ник?

— Какво?

— Не й казвай, че съм ти казал. Ще реши, че я следя или нещо такова.

12

Открих сенатора от Масачузетс, докато събираше фъшкиите на кучето си. Големият бял пудел на Ричард Армстронг беше подстриган съвсем по правилата — обръснато тяло, бели помпони на краката и опашката и голямо бяло афро на темето. Сенаторът, облечен с колосана синя риза и безупречно завързана вратовръзка, бе не по-малко напудрен, а сребристата му коса с път отстрани — съвършено фризирана. Той се наведе, пъхнал ръка в найлонова торбичка, взе екскремента на кучето и сръчно обърна торбичката наопаки. Изправи се силно зачервен и ме видя как стоя и го наблюдавам.

— Сенаторе — кимнах аз.

— Да? — предпазливо ме погледна той.

Беше добре известна публична личност и трябваше да внимава с лудите — дори в този изискан квартал.

Стояхме насред дълъг елипсовиден парк с ограда от ковано желязо, насред площад „Луисбърг“ на Бийкън Хил. Около площада се виеше плътна редица от къщи от червени тухли, строени през деветнайсети век. Смяташе се, че това е един от най-елегантните квартали в Бостън.

— Ник Хелър — представих се аз.

— А, да — облекчено ми се усмихна той. — Аз пък реших, че сте от асоциацията. Технически нямам право да разхождам кучето си тук и някои от съседите се дразнят.

— Няма да ви издам — обещах аз. — Но открай време смятам, че трябва да обучаваме кучетата да прибират нашите фъшкии.