Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 76

Зад Радж Атън пристъпваше една обикновена кафява кобила с Дните на Радж Атън, който се мъчеше да не изостава. Йоме се зачуди какви ли тайни може да разкаже той…

Долу при портите войниците на баща ѝ започнаха да си викат предупредително: „Пазете се от лицето! Пази се от лицето!“

Тя погледна към хората си по стените и забеляза как неспокойно опипват оръжията си. Капитан Дероу, който имаше много дарове на сила, затича покрай парапета с грамадния си стоманен лък, който никой друг в кралството не можеше да изпъне — може би се надяваше, че ще може да пусне няколко стрели по Радж Атън.

Сякаш в отговор на предупредителните викове на войниците над Радж Атън се завихри облак от златиста светлина, като вихър от горящи въглени, който се смъкна и привлече погледите към лицето му.

Това беше хитрина на огнетъкачите му, осъзна Йоме. Радж Атън искаше хората ѝ да го видят.

Йоме не се боеше от външността на Радж Атън, поне не и от толкова далече. Съмняваше се, че оттук обаянието му може да замъгли преценката ѝ.

Радж Атън препусна към портите на града. Воините му се разгънаха в редица и пометоха пустите нивя като буря, защото това не бяха обикновени животни. Бяха подсилени жребци. Водачи на хергелета. Изкуството на Владетелите на руни ги бе превърнало в приказни същества, също като техните господари. Гледката — как се носеха стремително през полята като морски дяволи, порещи през морето, изпълни сърцето на Йоме с почуда. Никога не беше виждала толкова чудесни вихрогони да препускат в строй. Никога не беше виждала нещо толкова великолепно.

Принц Ордън изтича до площадката на стълбището и извика към цитаделата на Посветителите:

— Крал Силвареста! Радж Атън иска да преговаря!

Баща на Йоме изруга, започна да навлича бронята си и стоманата задрънча.

Зад Радж Атън, до изоставените ферми, покрай гората започнаха да излизат войските му. Първо петима огнетъкачи, дотолкова слели се със стихиите, които владееха, че вече не можеха да носят облекла — засияха като запалени фарове, облечени в гърчещите се пламъци на зеления огън. Там, където стъпеха, тревите пламваха.

Щом воините излязоха от сенчестия лес, светлината, излъчвана от огнетъкачите, се отрази в лъскавите им брони и засвятка по остриетата на мечовете им.

А сред хилядите воини, които тръгнаха напред, се мяркаха и още по-странни същества от огнетъкачите.

Косматите главанаци, до дванадесет стъпки на ръст, се затътриха тромаво в плетените си ризници, стиснали в лапите си огромни обковани с желязо криваци. Внимаваха да не стъпчат крачещите в строй пред тях войници.

Бойни псета тичаха напред с великаните — огромни чудовища с жигосани по телесата им руни.

Стрелци безчет.

А в самия край на леса пробягваха черни сенки — козиняви твари с дълги гриви. Съскаха и ръмжаха, подскачаха, опирайки се на предните си крайници, в които стискаха грамадни копия.

— Върколаци! — извика някой от стените. — Върколаци, доведени отвъд Инкара!

Върколаци, за да изкатерят стените, да залазят пъргаво нагоре по камъка като маймуни. Върколаци с остри зъби и червени като въглени очи.