Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 75

Беше изрекъл клетвата на Клетвообвързаните Владетели на руни, клетва, която обикновено се даваше пред поданиците, но също така и пред по-низши владетели или приятели монарси, които някой е решил да закриля. Не беше клетва, изричана току-така. По-скоро беше договор, свята заявка за начин на живот. Само от мисълта за това Йоме почувства, че всеки миг ще припадне.

Сега, след като Радж Атън ги бе нападнал, те щяха да се нуждаят от цялата си възможна мощ. Да изрече Габорн тази клетва точно сега, пред нея, беше… самоубийствено.

Йоме никога не беше очаквала такова благородство от някой Ордън. Да спази принцът клетвата си — това бе повече от непосилно.

Тя самата не можеше да направи същото. Тя беше… твърде прагматична.

Йоме зяпна, осъзнала, че ако беше изрекъл тази клетва при други обстоятелства, сигурно щеше да се възмути. Но да я положи точно сега беше… безотговорно.

Обърна се към своята Дни да види реакцията ѝ. Очите на младата жена се бяха разширили от изумление.

Йоме се взря отново в лицето на Габорн и усети, че иска да го запомни, да задържи този миг в паметта си.

Един час не бе достатъчен да се влюби човек, но един час беше всичко, с което разполагаха. Габорн беше спечелил сърцето ѝ за много по-малко време и същевременно беше разкрил на Йоме собственото ѝ сърце. Беше разбрал, че тя обича народа си. Но все пак тя се зачуди… дори Габорн да поемаше тази клетва като акт на любов към всички хора, не беше ли от чиста суета? Дали Габорн не обичаше собствената си чест повече от живота на поданиците си?

— Мразя ви за това — беше всичко, което можа да отвърне Йоме.

В същия миг от долината се надигна тежък барабанен тътен. Слънцето потъваше зад хоризонта. Двама главанаци в края на леса удряха по тежки медни тъпани. От сиянието под дърветата излязоха дузина сиви коне. Всички ездачи носеха черни плетени ризници под жълтите си палта, с червените вълци на Радж Атън на гърдите. Най-предният носеше зелено триъгълно знаме на дълго копие — покана за преговори.

Останалите носеха бойни брадви и щитове с цвета на мед — почетна гвардия, с емблемата на меча под звездата на Индопал на щитовете.

Тоест всички носеха една и съща униформа — освен един…

На последния кон, с черна плетена ризница, с висок шлем с разперените криле на снежния бухал яздеше самият Радж Атън, с щит на едната ръка и боен чук с дълга дръжка в другата.

Там където преминеше, сякаш ярка светлина извираше от него, и все едно той беше звезда в черна и пуста нощ или самотна лодка с горящите факли над тъмната вода.

Йоме не можеше да откъсне очи от него. Макар и от толкова далече обаянието му я порази и я остави бездиханна. Не можеше да различи чертите му — от толкова далече той беше само дребна фигурка. Но дори оттук я впечатли някаква неизмерима, величава красота. И тя осъзна, че да зърне лицето му ще е много опасно.

Възхити я шлемът му с широко разперените бели криле. В спалнята си тя пазеше два такива древни шлема. „Каква чудесна добавка би бил към колекцията ми — помисли тя, — с усмихващия се към мен череп на Радж Атън.“