Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 30

— Аз… ъъ… досега южняците са претеглили само тринайсет фунта кръвен метал. Те… разправят, че мините в Картиш не били изкарали почти нищо тази година…

Стигаха за направата на по-малко от сто силара. Холикс се присви, сякаш очакваше Силвареста да избухне от гняв при тази новина.

Бащата на Йоме кимна замислено.

— Съмнявам се, че Радж Атън знае, че толкова е минало през границите му. Догодина повече няма и да видим. Тогава, към нашия рабош от щети, добави към откупа и трийсет фунта кръвен метал.

— Но те нямат толкова! — възрази майстор Холикс.

— Ще намерят — каза Силвареста. — Щом са успели да го изнесат контрабандно, сигурно са заделили и още.

Той помълча, после продължи:

— А сега върви и го съобщи на чуждоземните си приятели. Кажи им, че кралят е извън себе си от гняв. Подтикни ги да действат бързо, защото Силвареста трудно се удържа да не наложи възмездие. Предай им, че ето сега, в този момент, съм в склада си с пиене, налял съм се с бренди и се чудя дали първо да изтръгна с жестоки изтезания тайните на този човек, или просто да разпоря корема му и да го обеся на собствените му черва.

— Да, милорд — отвърна втрещено Холикс.

После се поклони и излезе, целият изпотен от мисълта за предстоящите преговори.

По време на целия този разговор строгият канцлер Родерман пазеше пълно мълчание — седеше на скамейката до кралицата и следеше репликите между краля и управителя на панаира. Понякога само опипваше дългите си бели бакенбарди. След като Холикс излезе, канцлерът каза:

— Ваше величество, мислите ли, че ще получим толкова голям откуп?

— Да се надяваме — отвърна крал Силвареста.

Йоме знаеше, че баща ѝ има нужда от пари. Цените на въоръжението, на даровете и на продоволствието за подготовка за предстоящата война щяха да са непосилни.

— Е, канцлер, сега ми доведете капитан Дероу — въздъхна кралят. — Стига да не греша, още тази нощ ще бъдем посетени от убийци. Трябва да им уредим подходящо посрещане.

Канцлерът стана и излезе.

Бащата на Йоме изглеждаше потънал в размисъл. Когато тя се приготви да си тръгва, я жегна един натрапчив въпрос.

— Татко, когато играхте шах с Радж Атън, кой победи?

Крал Силвареста се усмихна.

— Той.

Йоме понечи да си тръгне, но ѝ хрумна друг, смущаващ въпрос.

— Татко, след като вече видяхме този рицар на Радж Атън, трябва ли да очакваме, че ще извади и магьосниците си?

Намръщеното лице на баща ѝ беше достатъчен отговор.

Вино от луда ягода

Боренсон се втренчи в очите на Габорн.

— Дали усещам нещо ли, милорд? Какво имате предвид? Като глад, като възбуда? Много неща изпитвам.

Габорн не можеше да изрази съвсем ясно странното усещане, което го връхлетя на пазара в Банисфер.

— Не, не е толкова обикновено. Като… земята… тръпнеща в очакване? Или… — Изведнъж в ума му изплува образ. — Като мига, в който опираш длан на плуга и натискаш, за да видиш как почвата се разтваря, и знаеш, че семената скоро ще потънат в земята и че от нея ще излезе плод. Безкрайни дървета и поля, проснали се чак до хоризонта.

Беше странно, но образът нахлу в ума му с такава сила, че Габорн не можа да измисли какво да каже. Думите не стигаха за това, което чувстваше, защото буквално усещаше как ръката му е стиснала изтърканите до блясък дръжки на плуга, усещаше напъна на впряга волове, усещаше как острият ръб на плуга захапва почвата, преобръща тъмната пръст и от нея изпълзяват тлъстите червеи. Сякаш вкусваше металния вкус на почва в устата си, виждаше сякаш как дървеса и нивя се точат пред него. Носеше торба, пълна със семе, чакащо да бъде засято.