Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 130

— Разбираш, че това трябва да се направи. Моят живот, твоят живот, животът на всички в Мистария — на всички, които познаваш и обичаш — може да зависи от това. Не можем да проявим слабост. Не можем да проявим милост.

Крал Ордън извади малък флакон от слонова кост. В него се държаха уловени мъгли от полята на Мистария. Водните магьосници на Ордън го бяха уверили, че флаконът съдържа достатъчно мъгла, за да прикрие цяла армия, ако се наложи. На армията на Боренсон можеше да потрябва такава мъгла. Той връчи флакона на Боренсон и помисли дали не трябва да му даде и златния си щит. В него бе вложено мощно предпазно заклинание. Ордън го беше взел за дар на Силвареста по случай годежа. Но прецени, че щитът може би ще потрябва повече на него.

Ордън се зачуди. Не искаше да убива Силвареста. Но ако Силвареста се беше преклонил пред Радж Атън, това ставаше негов дълг. Кралете на Роуфхейвън трябваше да разберат, че никой не може да отдава дарове на Вълчия господар. Никому не беше позволено да направи това и да остане жив. Нито дори на най-добрия приятел на Ордън.

— Ще направим каквото трябва, дори с нашите приятели или близки — каза крал Ордън, колкото на Боренсон, толкова и на себе си — ако те служат на врага. Това е наш дълг. Това е война.

Чародей в окови

Малко преди разсъмване дрънченето на многобройни вериги предизвести идването на Бинесман в кралската зала за аудиенции; после стражите довлякоха билкаря пред Радж Атън. Йоме гледаше.

Потръпваше скрита в един тъмен ъгъл, уплашена да не би Бинесман да я забележи някак, и като я забележи — да изпита омраза към самото ѝ съществувание. През последните няколко часа имаше достатъчно време да огледа руната на сила, дамгосана върху гръдта ѝ. Беше нещо сложно и ужасно, нещо, което се мъчеше да извлече от нея много повече от красотата ѝ. Мъчеше се да изсмуче гордостта ѝ, надеждата ѝ. Въпреки че се бореше с влиянието на руната, въпреки че отричаше тази благодат на Радж Атън, все пак се чувстваше нещо по-долно от човешко същество. Като заврян в ъгъла парцал, смачкан и гледащ.

Според легендата някога, много отдавна, облекчителят Федрош сътворил руна на волята, символ, който изцежда от своите жертви силата на съпротивата. Ако Радж Атън имаше такъв магически символ, вграден в руната, дамгосала Йоме, тя нямаше да може да го превъзмогне.

Сега се чувстваше благодарна, че Федрош бе унищожил тази руна на сила, както и тайната на направата ѝ, преди да избяга в Инкара.

Доведоха Бинесман в залата; железата по него дрънчаха. Беше окован със здрави окови от врата до краката, от едната ръка — до другата. Двама стражи просто го довлякоха по дървения под и го хвърлиха в нозете на Радж Атън.

Зад билкаря пристъпваха четирима от огнетъкачите на Вълчия господар, и четиримата — обезкосмени, и четиримата — тъмнокожи. Трима младолики мъже и една жена, всички с онази странна, танцуваща светлина в очите, каквато имат само огнетъкачите. Мъжете си бяха наметнали халати от жълта коприна, а жената беше с пурпурна мантия.

Когато жената в челото се приближи, Йоме усети топлината ѝ — сух зной, сякаш плътта ѝ беше затоплен камък, поставян в леглото в студена нощ.