Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 128

— Какво има, милорд? — попита той, докато се смъкваше към Менделас.

— Имам работа за теб. Опасна работа.

— Добре! — бодро отвърна Боренсон и се спусна до краля. Беше с цяла глава по-висок от него, рижата му коса се вееше под шлема по раменете. Не беше много редно васали да са толкова едри. Загледа краля с очакване.

— Аз повеждам петстотин души на юг, още сега. Други хиляда тръгват призори. Искам веднага да вземеш със себе си петстотин души. Съгледвачите ми казват, че в горите при замък Силвареста има няколко хиляди върколаци. Ако яздите здраво, можете да ги срещнете призори извън замъка и да оставиш хората си да се поупражняват в стрелба.

— Силите си ги дръж в горите — продължи кралят. — Вълчия господар няма да посмее да прати подкрепления, ако не може да предположи броя ви. Ако ви нападне, оттегляте се към Лонгмът. По обед хората ти бездруго ще се оттеглят за Лонгмът. Сега останалото. Изглежда, че херцогинята на Лонгмът си има много грижи. Радж Атън е завзел замъка ѝ, откраднал е дарове от стотици нейни хора. Призори тя се кани да се самоубие, заедно с всички, които са станали Посветители на Радж Атън. И изглежда е пленила голямо съкровище. Тъй че аз трябва да отида и да го прибера. Искам вие да държите Вълчия господар по-далече от тила ми.

Крал Ордън помисли за следващия си ход. Познаваше добре тези гори, много пъти беше ловувал в Дънуд през последните двадесет години. Трябваше да използва знанията си.

— Ще разруша моста при Хейуорт, от него бездруго няма полза. А ти ще отпратиш хората си към Глиганския брод — до тясната клисура под него. Там ще чакат в засада. Когато войската на Радж Атън влезе в нея, хората ти ще нападнат — бутат им канари отгоре, стрелят, подпалват източния край на клисурата. Но меч да не вадят, освен ако не се наложи. След това бойците ти се спускат към Лонгмът. Разбра ли? Единствената ти цел е да пускат кръв на Вълчия господар, да му причиняват щети, да го дразнят по края на отбраната му, да го бавят по пътя.

Боренсон се усмихваше все по-широко, вече се беше ухилил почти като луд. На практика задачата беше самоубийствена. Този човек за смъртта ли жадуваше, или просто го възбуждаше гибелното предизвикателство?

— За съжаление, ти може би няма да си с бойците си.

— Няма ли? — Усмивката на Боренсон посърна.

— Не. За теб съм намислил нещо по-безразсъдно. Утре по обед, докато бойците ти се оттеглят към мястото за засада, искам ти — лично — само ти — да препуснеш до замък Силвареста и да предадеш послание на Радж Атън.

Боренсон пак започна да се хили, но това не беше същото налудничаво и безразсъдно хилене като преди малко. По челото му избиха капки пот.

— Бъди груб, изиграй Радж Атън по най-добрия начин. Кажи му, че съм завзел Лонгмът. Злорадствай. Като доказателство му кажи, че съм избил Посветителите му там призори…

Боренсон преглътна.

— Накарай го да повярва, че съм взел четиридесет хиляди силара и че съм ги вкарал в употреба. Кажи му, че ще му върна… пет хиляди от тях. Кажи му, че той знае цената.