Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 1259

— Това е твое дело, нали? — попита я Габорн.

— Светът се променя — продължи тя — и възприема някои неща от Истинския свят. В това няма нищо страшно.

Разговаряха дълго. Късно през нощта на вратата се почука и когато Боренсон отвори, видя чародея Бинесман.

Изсумтя от изненада, огледа побелелия чародей, след това погледна Габорн и накрая попита:

— Какво всъщност става?

— Дойдохме да се сбогуваме — отвърна Габорн. — С теб и с Ейвран. Ние четиримата вече няма да се видим. Аз няма да доживея до края на зимата, а щом си тръгна от този свят, оставям го във вашите ръце. Затова трябва да ви помоля за една услуга.

— Кажи каква — настоя Боренсон и видя Ейвран и Бинесман да се привеждат един към друг.

— Пази съпругата ми и синовете ми.

— Какво я грози? — попита Боренсон. — Да не би халите да се върнат?

Габорн повдигна рамене.

— Не ми е казано. Само го чувствам.

— Не са халите — намеси се Ейвран. — Мисля, че никога повече няма да ни притесняват.

— Има по-мрачни същества от халите — промълви Габорн. — Търсих ги навсякъде по света, но все още много неща остават скрити за мен.

По изгрев слънце Ейвран, Габорн, Боренсон и Бинесман яхнаха конете, за да пояздят за последен път. Казаха на Мирима, че ще се върнат след три дни, и препуснаха върху подсилените коне към Дворовете на прилива.

Там Йоме даде подарък на Ейвран и й каза:

— Нека тази светлина те води из мрачните места. Ти си чародейка, но ще бъдеш и кралица на Долния свят.

Ейвран прибра подаръка, прегърна Йоме и двете се сбогуваха.

На следващата нощ стигнаха с бързите си коне до Устата на света. Ейвран наведе глава, докато минаваха покрай цитаделата Хейбърд, и не погледна към срутените масивни камъни, които бяха обрасли с див грах.

Беше чудна, изненадващо топла нощ. Звездната светлина и изгрялата луна бяха метнали сребърни мантии върху хълмовете. На Ейвран й се струваше, че броди из някакъв свят на чудесата. Дърветата вече намятаха есенни одежди. Хълмовете се диплеха един зад друг все по на север, а отвъд тях проблясваха далечните поля на Мистария. На изток се издигаха острите върхове на Алкаир, покрити с проблясващи снежни шапки. Отвсякъде се носеше скрибуцането на щурците и Ейвран вдигна очи към звездите, които блещукаха ярко в небето. Не видя нито една да пада.

Сякаш огромен товар се бе смъкнал от плещите й. Държеше черната си тояга, а в другата си ръка — юздите на сивата кобила. Белият й опалов пръстен блестеше по-ярък и от най-ярката звезда.

— Кажете на всички хора — въздъхна Ейвран, — че халите няма да ги тормозят никога вече. Стопаните на подземния свят вече никога няма да тръгнат срещу тях.

— Сигурна ли си, че не искаш да се върнеш? — попита Боренсон. — В нашата къща винаги ще се намери място за теб, ако пожелаеш.

Ейвран поклати глава.

— Не се тревожи за мен. Ти се връщаш в своя дом, аз отивам в моя. Има още много работа да се върши и трябва да съм нащрек.

Боренсон кимна, неспособен дори да предположи трудностите, които й предстояха. Халите имаха нужда от Земен пазител, който да ги защитава. Дори той знаеше какво означава това. Задаваха се мрачни времена.