Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 1234

Зелената жена вдигна ръка и от нея изскочиха кълбета светлина и се пръснаха във всички посоки. Светлината се заизвива, съскаше и пращеше във въздуха. В залата замириса на надигаща се буря.

Халите-Посветители засъскаха от отчаяние и побягнаха. Много от тях вдигнаха лапи върху главите си и се свлякоха на пода.

Габорн наблюдаваше хладнокръвно.

„Зелената жена е дошла да убие Истинската властелинка. Но няма да й отстъпя тази чест!“

В същия миг кралицата-хала завъртя муцуната си и обърна сладкия си триъгълник точно към него. Мекото петно над мозъка на чудовището беше широко цели две педи. А магесницата бе на по-малко от четирийсет крачки.

Габорн се спусна между две хали и метна копието с цялата си сила. Болка прониза рамото му. Металният прът изсвистя като черна сянка и се заби в плътта на халата. Габорн нададе тържествуващ вик.

Но копието улучи костната плоча на чудовището и отхвръкна встрани. От раната бликна алена кръв. Истинската властелинка продължи да мята глава.

Чудовището вдигна черния жезъл и замахна, за да го удари, но погледна назад, сякаш в последния момент реши, че вайлдът е по-голяма заплаха.

Зелената жена и Властелинката се втурнаха едновременно една срещу друга. За част от секундата Габорн не можа да прецени коя от двете първа ще успее да нанесе удар.

Вайлдът вдигна двете си ръце, сякаш за да прегърне връхлитащата хала. Ръцете и пръстите му се издължиха като клони и вейки в огромна корона.

Двете се вкопчиха като в прегръдка и зелената жена нададе тържествуващ вой на превъзходство. В този момент Габорн я видя такава, каквато беше при Седемте стоящи камъка, когато я призова Бинесман — купчина клони, камъни, корени и пръст. Вайлдът сграбчи Истинската властелинка. Оглушителен тътен разцепи въздуха, корени пробиха скалата, над която израсна дебел ствол и се заизвива спираловидно нагоре. Истинската властелинка рухна върху вайлда, като съскаше ожесточено. Бореше се освирепяла, сякаш сграбчен от скорпион тарантул, размахваше огромните си крайници, които късаха и деряха всичко, което можеха да докопат.

Под нея израсна цяло дърво — стволът му беше по-дебел от дъб; клоните му я разкъсваха, прорастваха през туловището й, усукваха се като змии. Пронизаха бронята й, вейки и филизи проникнаха през черепа и раменете й.

Истинската властелинка хапеше и съскаше. Изви глава назад, пронизана от неописуема болка. От раните й бликаха струи алена кръв.

Чудовището мяташе глава и се мъчеше да се измъкне.

Но вайлдът го държеше впримчено в земята.

След секунди призрачните руни върху тялото на Истинската властелинка изгаснаха като духнати от вятъра свещици.

Габорн се свлече задъхан на земята. „Локъсът не може да бъде убит — помисли си той. — Злото просто ще се прехвърли в някой друг.“

„Помогнете ми“, призова със сърцето си подкрепа от Лъчезарните той.

Около Властелинката постоянно витаеше мрачен воал, който я следваше на всяка крачка. Сега Габорн забеляза спотаилия се призрак. Той се надигна нагоре като облак от сажди или крилата сянка и увисна над мъртвата хала, над клоните на дървото.