Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 1233

Кракът й се изметна на една страна. Тя се завъртя към Габорн и той отскочи високо във въздуха, като се преметна презглава. Камшикът й изсвистя под него.

Руните върху муцуната й проблеснаха. Призрачни синкави пламъчета покриваха почти изцяло трите й костни плочи. Макар да бе съсякъл много от Посветителите, сред тях почти липсваха тъмни петна.

Габорн стъпи върху един Посветител и отскочи няколко пъти назад, за да отклони Властелинката от Йоме.

Чудовището се приближи с хриптене. Струйки мрак се заусукваха около глезените на Габорн. Мислите му се замъглиха. Опита се да се задържи на краката си.

„Изтръгни детето от утробата на любовницата си — дочу съскащ шепот в съзнанието си той, — защото е заченато в грях.“

Пред очите му изникна видение, в което той държеше детето от утробата на Йоме, някакъв отвратителен урод. Стискаше мършавото вратле и оглеждаше противното създание, което се гърчеше в ръцете му. Забеляза, че е с четири крака и две ръце и че няма очи. А вместо лице имаше костни плочи и от челюстта му се полюшваха подобни на розови червеи сетивни пипала.

Габорн го запокити на земята.

То извърна лице към него и измяука.

„В нея расте нещо чудовищно — нашепна Истинската властелинка. — Изтръгни го. Спаси народа си.“

Габорн бе обладан от ужасяващо желание. В ботуша си бе напъхал кама. Нищо нему костваше да я измъкне и да забие острието в утробата на Йоме.

„Можеш да освободиш света от злото — прошепна гласът. — Нали тъкмо това искаш?“

„Не! — каза си Габорн. — Това е дете, не е злото.“ Но го сграбчи още по-могъщо желание и той чу как собственият му глас прошепва: „Да, господарю, подчинявам се на заповедта ти“.

Истинската властелинка се спусна към него и Габорн се свлече на колене и пропадна в някакъв водовъртеж на мрака.

— Господарю! — извика Габорн.

Истинската властелинка и Земята отговориха едновременно:

„Да, слуга мой.“

— Не — обърна се Габорн към Властелинката. — Аз не съм твой слуга.

В съзнанието му лумна странна светлина. Ужасното видение избледня и той се озова разтреперан в залата на халите-Посветители. В дясната си ръка стискаше покритото със съсирена кръв копие.

В другия край на пещерата проблесна светлина.

Откъм входа на тунела се чу животински вопъл и Истинската властелинка се обърна натам.

Там стоеше вайлдът на Бинесман.

„Призови веднага Лъчезарните“, нашепна му Земята.

Зелената жена вдигна лявата си ръка и започна да чертае руни във въздуха. Говореше като в транс, с абсолютно празен поглед:

— Времето настъпи, Старице, да изоставиш тялото си. Господарите на Подземния свят настояват за това.

Истинската властелинка изсъска тревожно и заотстъпва от Габорн. Масивната й глава се залюшка наляво-надясно в желанието й да се втурне едновременно и към него, и към вайлда. Тя размаха като обезумяла сетивните си пипала, опитвайки се да долови опасността.

Зелената жена нададе вой и скочи напред с разкривено от ярост лице. Над главата й се появиха бели светлини, отначало малки и бледи, но все по-ярки и едри. Бяха Лъчезарните, десетки бели призрачни силуети с бели крила от светлина.