Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 1227

Надигна се на колене. Кръвта на халата се изливаше на тласъци като зловещ водопад от зейналата дупка.

Боренсон се изхили и запълзя напред. Устата на халата беше затворена. Дори не виждаше нищо зад устните й. Една възрастна хала можеше да стигне до дванайсет тона тегло, като голяма част от тежестта се падаше на костните плочи на главата й. Дори Повелител на руни с всичките си дарове на мускул рядко успяваше да повдигне повече от няколкостотин фунта.

Боренсон нагласи краката си върху венците на халата и подпря гръб върху небцето й. Напрегна всичките си сили, но устата й не помръдна дори и на милиметър.

До слуха му достигна тръбният сигнал на бойните рогове, които обявиха отбой. Отвсякъде се носеха ужасени писъци. Халите нахлуваха с десетки през срутените стени.

„Какво да направя?“, запита се Боренсон.

Легна по гръб и се опита да натисне нагоре с крака. Със същия резултат.

Челюстите й бяха като залостени.

Замисли се над безизходното си положение.

Спомни си зейналите уста на мъртвите хали по бойното поле след битката при Карис. Когато настъпеше трупното вкочаняване, устата на чудовището щеше да се отвори сама — но след няколко часа.

Най-безопасно за него би било да изчака тук, докато битката приключи. Но не можеше да стои и да чака, докато другите се сражават и загиват. А и Мирима беше в северната кула, където бушуваше най-яростната битка. Ако все още беше жива, много скоро нямаше да може да се спаси.

— Трябва да се измъкна! — измърмори той.

Имаше една-единствена възможност — да пробие проход. Единственото място беше гърлото на чудовището. Стисна бойния чук в дясната си ръка и кинжала в лявата и пристъпи към гърлото на халата. Тъкмо се опитваше да се измъкне и устата й неочаквано зейна, а стомахът й избълва слузеста течност.

Слузта изхвърли Боренсон на улицата.

Той се надигна на колене и се огледа, за да се увери, че е в безопасност. Пъхна кинжала в ножницата и изтри слузта и кръвта от дръжката на бойния чук. Халите препускаха необезпокоявани по стените. Северната кула бе срутена напълно. Изглежда, беше останал само приземният етаж, но той не забеляза никакво движение през тъмния му вход.

Заоглежда се като обезумял и изкрещя:

— Мирима? — Сърцето му щеше да се пръсне.

Ако все още бе в кулата, сигурно лежеше премазана под камъните.

Няколко стрели стърчаха от покривите на магазинчетата срещу стената на замъка, а един гвардеец лазеше по улицата към него. Боренсон не видя други хора, макар до слуха му да достигаха викове.

Една хала скочи от стената и се стовари върху магазина, който служеше за убежище на стрелците. Боренсон погледна по улицата с надежда да зърне оттеглящата се Мирима.

Десетина хали препускаха пред него към пристана.

Беше останал в тила на врага!

Чу изсъскване и се обърна. Една хала се втурна срещу него.

Боренсон остана неподвижен — престори се на вцепенен от ужас — и я изчака да го доближи. Тогава подскочи десет стъпки във въздуха и нанесе удар с бойния си чук дълбоко в мозъка на чудовището.