Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 1181

— Дар ли сте дошла да дадете?

Стомахът й се сви.

— Да.

— Какво можете да предложите?

— Метаболизъм — отвърна тя. „Това няма да навреди на нероденото ми дете“, мина й през ума.

— Имаме предостатъчно — отвърна облекчителят. — Вече е получил над сто. Трябват ни издръжливост, гъвкавост и мускули.

Той изброи по-тежките дарове. Сякаш беше амбулантен търговец, който настояваше за по-висока цена за стоката си, отколкото му предлагаха. Отдаването на всеки от тези дарове можеше да убие човек. Шемоаз й без това се чувстваше зле от ухапванията на плъховете. Не смееше да предложи издръжливост, без която рискуваше болестта да я довърши. Сърцата на онези, които даряваха мускули, много често спираха или пък те преставаха да дишат от безсилие. Шемоаз дори не искаше да си представи как лежи безпомощна, неспособна да си поеме дъх, очаквайки всеки миг смъртта.

— Гъвкавост — каза най-после Шемоаз, като се опитваше гласът й да прозвучи възможно по-убедително.

„Може би, ако даря гъвкавост на Габорн — помисли си тя, — ще изкупя прегрешението на баща си.“

То се състоеше в това, че баща й бе отдал своята гъвкавост на Радж Атън, най-зловещия враг на Габорн, който също искаше да събере Даровете всечовешки.

Писарят отбеляза в книгата си, добавяйки нейния дар на гъвкавост към сметката на Земния крал. Беше само една от хилядите. Нито я попита за името, нито й благодари или пък й обеща според обичайната процедура, че са й гарантирани грижи и отплата до края на живота й.

Дарът бе доброволен и наградата се състоеше в самото му отдаване.

— А вие, сър? — запита писарят, като погледна застаналия зад нея Диърборн.

— О — опита се да обясни Шемоаз, — той е мой приятел. Само ме придружава…

Диърборн постави ръка на рамото й, отмести я и обяви с нетърпящ възражение тон:

— Мускули. Дарявам му силата си. И дано Стихиите му позволят да цапардоса…

Диърборн сви юмрук и го размаха, сякаш самият той се канеше да цапардоса някого.

Шемоаз го погледна и се изуми от изписаната върху лицето му решителност. А си беше представяла, че е още пале. Припомни си как натискаше цял ден греблата, без да отдъхне нито за миг. Нещо в него се бе променило.

„Плъховете ни бяха пратени, за да съкрушат волята ни — помисли си Шемоаз, — но вместо това ни направиха по-решителни от всякога.“

Славата

Славите не разговарят като хората, а нашепват слова, които чува със сърцето си само онзи, който жадува да ги проумее.

Ерден Геборен

Габорн тичаше надолу по стълба, която изглеждаше толкова безкрайна, че обикновен човек би слизал по нея няколко дни. Нагоре по нея от подземния свят право в лицето му духаха горещи ветрове. Наоколо нямаше капчица вода, с която да се освежи.

В Хиърдън битката бе приключила и тези, които щяха да умрат, вече бяха умрели.

Сега идваше ред на Карис.

Габорн усещаше, че някъде там долу Ейвран е жива.

През последните няколко дни — както той можеше да прецени времето — Съпруга на сенките го бе насочвал през врати, които обикновен човек не можеше да отвори; той се бе спускал по шахти и изкачвал стълби, по които човешко същество не можеше да премине.