Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 1179

Шемоаз подвикна на една от перачките:

— Защо са тук всички тези хора?

— Земния крал се нуждае от дарове — отвърна жената.

— Това не е възможно — прошепна Шемоаз на Диърборн. — Невъзможно е толкова народ да се е струпал да даде дарове. Сигурно има друга причина. Може би са се скрили от плъховете.

— Снощи нападнаха ли ви плъховете? — попита Диърборн жената.

— Нападнаха ни — отвърна тя. — Изподавиха се в рова. А торбаланите се справиха с онези, които успяха да изкатерят градските стени.

Жената не изглеждаше особено притеснена и Шемоаз й завидя. В Ейбълтън битката с плъховете беше наистина много по-свирепа.

Диърборн спря лодката и Шемоаз стъпи в овесеното стърнище на брега и огледа за следи от сражението. Градът изглеждаше спокоен.

— Плъховете не убиха ли конете ви? — продължи да разпитва Шемоаз възрастната жена. — Не събориха ли палатките ви?

— Всички бяхме в замъка — отвърна тя. — Скрихме се. Натъпкахме се по мазета и гробници.

— И се намери място за всички? — не можеше да повярва Шемоаз.

— Ох, не — отвърна жената. — Някои се качиха в старите железни мини в Дънуд, натъпкани като в дядовата ръкавичка. Плъховете въобще не са успели да стигнат дотам. Сигурно торбаланите са ги изтрепали до един.

Шемоаз се оглеждаше с невярващи очи. Нямаше никаква следа от сражение. Над полята грееше слънце. Къщурките край реката си стояха непокътнати. Фермите се простираха край пътя като пъстра черга — бялото на овесените стърнища, зеленото на нивичките с мента, жълтото на синапените поля, яркочервеното злато на зимната пшеница.

Едва след като изминаха стотина крачки по посока на замъка, Диърборн откри следа от нападението — посочи с крак един умрял плъх, свит под туфа трева край пътя. В корема му беше забито копие на торбалан.

Шемоаз потръпна, после забеляза скръбното изражение и замисления поглед на Диърборн и попита:

— Какво има?

— Ние сме щастливци — промълви той. — Воюваме с дребни плъхове. Представи си това нещо, голямо колкото къща, да гази наоколо. Тъкмо срещу такова нещо ще се изправят нашите в Карис.

„И още по-лошо“ — помисли Шемоаз. Плъховете нямаха твърда като броня кожа. Нямаха и магесници, които да мятат зловещи проклятия. А и не притежаваха ловкостта и уменията на хора.

Тя погледна изненадана Диърборн. „Нашите“ бе нарекъл той народа на Карис. Които всъщност бяха чужденци на стотици мили от замъка.

„Ето какво прави войната“ — помисли си тя. Общият враг ги бе превърнал в братя.

Тя ускори крачка. Стигнаха до градските врати. Момчета измъкваха с пръчки удавени плъхове от рова и ги събираха в кошници.

Едно бе нагазило до кръста и ги пробождаше с копието си между лилиите, които растяха в сянката на стената на замъка.

Сенките бяха започнали да се издължават. Слънцето се бе спуснало в цялото си великолепие сред обагрените в златно облаци ниско над хоризонта. Скоро щеше да се свечери. Шемоаз се надяваше, че все още има време. Забърза по Търговската улица, където амбулантни търговци продаваха храна. Въздухът бе изпълнен с аромати на пресен хляб и апетитно месо, от които устата й се напълни със слюнка.