Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 1140

Докато се изкачваше по виещата се стълба, тя поглеждаше от време на време през цепнатините за стрелци. Южно от замъка Великата пукнатина бе разцепила земята на две преди векове и Гарванова врата бе кацнала точно на ръба на канарата. От възвишенията се виждаха зелените равнини на Белдинук. По канарата до портите на града се извиваше древен път.

Най-после стигнаха до покоите на Андърс. Гледката от върха на кулата се простираше на много мили. Вятърът бучеше около кулата, а по небето кръстосваха светкавици.

Андърс не беше в стаята. На малка маса бяха сервирани великолепни ястия, но Андърс бе навън. Стоеше до парапета и вятърът рошеше косите му.

Щом ги усети, кралят влезе усмихнат.

— Наслаждавах се на гледката на Белдинук — каза той, — както вероятно и Сендавиан навремето. Не мога да допусна, че роден от вятъра като него би останал в покоите си в нощ като тази. Хайде, сядайте да вечеряме.

Кралят седна до малката маса в центъра на стаята и отряза парче от печеното еленско. През цялата вечеря не отрони нито дума и не погледна нито Ерин, нито Селинор, които от време на време се споглеждаха учудени.

Тишината безпокоеше Ерин.

— Татко — обади се най-после Селинор, — нали искаше да разговаряш с нас?

Крал Андърс ги изгледа продължително, сякаш бе забравил, че са в стаята.

„Луд е“ — помисли си Ерин.

— Казват, че лошите новини не трябва да се приемат с вечерята — отвърна кралят, докато ровеше с вилицата, — тъй като са трудни за смилане.

— Имаш лоши новини? — попита Селинор.

Андърс преглътна парче месо и кимна, без да каже нито дума. Остана загледан в чинията пред себе си, сякаш хапка ряпа или глътка вино биха му помогнали да отговори на въпроса. След дълга пауза продължи да се храни.

Стомахът на Ерин се бе свил от глад и тя ядеше лакомо. Когато кралят приключи с вечерята, всички бутнаха чиниите настрана.

Крал Андърс се усмихна и вдигна очи към сина си. В тях се четеше болка.

— Както знаете, в миналото съм постъпвал нечестно с Габорн. Извиках ви двамата с Ерин, за да се извиня.

— Как точно? — попита Ерин.

— Изпращах послания на крал Лоуикър от Белдинук, в които го предупреждавах да се пази от фалшивия Земен крал. Освен това крояхме с Интернук планове да нападнем Мистария и двете кралства ни предоставиха подкрепата си. Другите бяха по-сдържани при вземането на решение, но, както виждаш, много чуждестранни лордове се присъединиха към армията ми. Само един не се опитах да привлека на моя страна — Радж Атън, тъй като се страхувах, че дори за мен е непосилно да изкупя този грях. Но откакто Земята ме призова да бъда неин крал, съм неспокоен. Сега всеки мъж, всяка жена и дете за мен са безценни. Всички до един. Все пак изпратих кралете на земята да се сражават в Мистария. Без дарове, които да го защитават, народът на Мистария е обречен. Единствената ми надежда е да ги настигнем, преди да го сторят враговете на Габорн, и по този начин да подсигурим достатъчно подкрепа, за да обърнем хода на войната.

Ерин се наведе към него и предложи: