Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 1139

— Да пробваме леглото. Баща ми няма да има нищо против, ако закъснеем за вечеря с няколко минути.

— Не ни трябва легло — спря го Ерин. — Семето ти вече е в мен.

Лицето на Селинор помръкна, сякаш го бяха обидили.

— Ядосана си за нещо, нали?

— Каза на баща си за посланието. Каза му, че Палдейн е мой баща. Не спести абсолютно нищо! А на всичко отгоре се учудваш, че съм ядосана!

— Аз… — смънка Селинор. — Не исках да те засегна. Разбира се, че му разказах всичко. Баща ми и аз нямаме никакви тайни един от друг. Никога не се старая да разбера какво мисли, защото споделя с мен всичко.

— Това не е извинение — сопна се Ерин. — Можеш да контролираш собствения си език.

— Опитвам се да спечеля доверието му — възрази Селинор. — Как мога да се надявам да ми доверява най-съкровените си мисли, ако не постъпвам по същия начин? Ако е луд, трябва да го разбера. Трябват ми доказателства.

— Значи отиде в Хиърдън като негов шпионин — възкликна тя. — Признай, все още ли шпионираш за него?

— Не, разбира се — отрече Селинор. — Но той трябва да си мисли, че е така.

— А аз? — настоя Ерин. — Изпратил те е да проучиш родословието ми. Поиска ли нещо друго от теб? Не ти ли каза да ме ухажваш?

— Ето, че сега ти бърбориш налудничави неща! — сряза я Селинор и поклати глава.

— Мислиш, че съм луда? — продължи Ерин. — Ти ми каза, че мислиш и баща си за луд! Всички ли освен теб са луди?

— Вече познаваш баща ми — обърна се към нея той. — Как ти се струва? Луд ли е? Или е новият Земен крал? Възможно ли е да е всичко онова, което твърди, че е?

— Мисля, че баща ти или е луд, или в него се е заселил локъс.

— А Лешничарката? — попита Селинор. — Тя е Земен пазител и поддържа твърденията му.

— Не знам. — Ерин усети, че й се завива свят. Тя го погледна право в очите. — Зададох въпрос, на който не благоволи да ми отговориш.

— Какъв въпрос?

— Попитах те баща ти ли те прати да ме ухажваш.

— Що за въпрос е това?

— Прям. Казваш, че двамата с баща ти нямате тайни. А от мен имаш ли тайни? Кажи ми: баща ти ли те прати да ме ухажваш?

Усмивката на Селинор стана колеблива. Значи подозренията й имаха основание. Дълго не свали очи от нея; върху лицето му се редуваха тъга и тревога.

— Да — призна накрая той. — Той сметна, че ще е добре да те ухажвам, ако наистина сте родственици с Габорн.

Ерин му обърна гръб, вцепенена от гняв.

Селинор постави ръка на рамото й.

— Но не затова те пожелах — продължи той — Пожелах те, защото си силна, умна и красива. От момента, в който те видях, се влюбих безнадеждно в теб.

Той я обърна към себе си и й се стори, че я гледа искрено. „Що за човек си? — запита се тя. — Мога ли да си позволя отново да бъда откровена с теб?“

„Не — отговори си Ерин, — не мога.“

Всичко, което бе по силите й, бе да не го убие.

Възпираше я единствено това, че не знаеше кой е по-опасен — бащата или синът.

Същата вечер Ерин Конал се качи на вечеря в най-високата зала на Кулата на ветровете, извисила се над равнините. Стълбата имаше шестстотин стъпала.