Читать «Повелителите на руни - цялата сага» онлайн - страница 11

Боренсон изведнъж изникна зад гърба на Габорн, Дни беше до него.

— Благодаря, че спря, Мирима — каза Габорн.

— Вие… може един ден да бъдете моят крал — отвърна тя, сякаш осъзнала реакцията си чак сега.

— Мислиш ли? — каза Габорн. — Мислиш ли, че Йоме ще ме вземе? — Въпросът му я смая. Габорн продължи: — Моля те, кажи ми. Ти си схватлива жена, и красива. Ще си добре дошла в дворцовата свита. Ценя мнението ти.

Затаи дъх в очакване на честната ѝ преценка. Тя едва ли разбираше колко важен за него ще е отговорът ѝ. Трябваше му този брачен съюз. Нужни му бяха силните хора на Хиърдън, несъкрушимите крепости, просторните земи, готови за оран. Вярно, и неговата Мистария беше богата страна — тучна, с просторни и пълни с хора пазарища — но след толкова години борби Вълчия господар Радж Атън бе завладял кралствата на Индопал и Габорн знаеше, че той няма да спре дотук. Напролет щеше или да нахлуе във варварските владения на Инкара, или щеше да се обърне на север към кралствата на Роуфхейвън.

Всъщност беше без значение накъде ще настъпи следващия път Вълчия господар. В предстоящите войни Габорн знаеше, че няма да му е по силите да защити народа си в Мистария. Трябваше му тази страна.

Хиърдън не беше виждал голяма война през последните четиристотин години и яките кули на кралството си стояха непокътнати. Дори крепостта на Долни Тор Ингел, разположена сред скалните стръмнини, можеше да се брани по-добре от повечето владения на Габорн в Мистария. Хиърдън беше нужен на Габорн. Нужна му беше ръката на Йоме.

Нещо повече: макар да не смееше да го признае пред никого, нещо дълбоко в него му подсказваше, че му е нужна и самата Йоме. Нещо странно и властно го привличаше тук, против здравия разум. Сякаш някакви невидими огнени нишки се бяха свързали със сърцето и ума му. Тези нишки като че ли го притегляха към Йоме. Вече цяла година той се бореше с порива да поиска ръката ѝ, докато не се увери, че не може повече да се съпротивлява.

Мирима отново го изгледа с удивителната си прямота. После се засмя непринудено.

— Не. Йоме няма да ви вземе.

В отговора ѝ липсваше колебание. Каза го простичко, сякаш с пълното съзнание, че това е истината. После се усмихна съблазнително. „Но аз те искам“, говореше усмивката ѝ.

— Изглеждаш много сигурна. — Габорн се постара да го каже небрежно. — Да не би да е заради дрехите ми? Всъщност донесъл съм си по-подходящо облекло.

— Вие може да сте от най-могъщото кралство в Роуфхейвън, но… как да се изразя? Политиката ви буди подозрение.

Учтив начин да го обвинят в неморалност. Габорн се беше опасявал от подобно обвинение.

— Затова, че баща ми е прагматик ли?

— Някой го смятат за прагматичен, други мислят, че е… твърде користен.

Габорн се ухили.

— Крал Силвареста го смята за прагматичен… но дъщеря му смята, че баща ми е алчен? Тя ли го каза?

Мирима се усмихна и кимна дискретно.

— Чувала съм слухове, че е споменавала нещо такова на зимния пир.

Габорн често се беше удивлявал колко много знаят или долавят хората от простолюдието за ставащото в кралските дворове и за делата на знатните. Неща, за които той често бе смятал, че са дворцови тайни, открито се обсъждаха в някой хан, отстоящ на сто левги от столицата. Мирима изглеждаше сигурна в източниците си.