Читать «По силата на кармата» онлайн - страница 3
Лафкадио Хърн
Родителите му бяха отдавна покойници и той нямаше никакви светски връзки. Бе отдаден изцяло на вярата си и на нейното учение и не желаеше да се отвлича с глупави и забранени неща. Изключителната му красота — красота на жив идол, бе за него истинско нещастие.
Предлагаха му богатство при условия, които той не желаеше да обсъжда. Момичета се хвърляха в краката му и напразно го молеха да ги дари с любовта си. Непрекъснато получаваше любовни писма — писма, които оставаха без отговор. Някои бяха написани в класическия неясен и озадачаващ стил с всичките там характерни за него изрази като: „каменната възглавка на срещата“, „вълни по сянката на лицето“, „потоци, които се разделят, за да се възсъединят“. Други бяха по-непресторени и откровено нежни, изпълнени с патоса на първото девиче обяснение в любов.
Дълго време подобни писма не трогваха младия свещеник и външно той оставаше невъзмутим като изображение на Буда, по чието подобие бе сякаш сътворен. Но, така или иначе, той не беше Буда, а само един слаб човек и положението му бе наистина мъчително.
Една вечер в храма дошло момче, което му предало писмо, прошепнало му името на подателя и изчезнало в тъмнината. Според по-късните показания на един послушник свещеникът прочел писмото, върнал го обратно в плика и го оставил върху рогозката до възглавничката, на която бил коленичил. След като останал известно време неподвижен, сякаш потънал в мисли, той взел кутията с писмените си принадлежности, написал писмо, адресирал го до духовния си наставник и го оставил върху писмената масичка. После погледнал часовника и разписанието на влаковете. Часът бил късен, нощта — тъмна и ветровита.
Свещеникът свел глава пред олтара за кратка молитва, а после се втурнал навън в тъмнината. Стигнал до линията на влака точно навреме, за да коленичи между двете релси, с лице към ревящия и летящ насреща му експрес от Кобе. А малко по-късно онези, които бяха боготворили необикновената му красота, щяха да изкрещят от ужас, когато видеха дори само на светлината на фенер онова, което бе останало от нещастното му, размазано по релсите тяло.
Намериха писмото, адресирано до духовния му наставник. То съдържаше простичкото обяснение, че е почувствал, че духовната му сила го напуска и е решил да умре, за да не извърши грях.
Другото писмо все още лежеше на пода, там, където го бе оставил — писмо, написано на онзи женски език, в който всяка сричка е смирена ласка. Като всички подобни писма (а те никога не биват изпращани по пощата) то нямаше нито дата, нито име, нито инициали, а на плика нямаше адрес. На несравнимо по-грубия ми език то би могло да се предаде приблизително така:
Да си позволявам такава волност, е навярно неуместно; и все пак чувствам, че трябва да говоря с Вас, и затова Ви изпращам това писмо. Колкото до нищожната ми особа, трябва да кажа само, че когато Ви видях за първи път по време на последния празник, се замислих; и оттогава не съм в състояние да Ви забравя нито за миг. С всеки изминал ден все повече и повече потъвам в мислите си за Вас, а когато спя, Ви сънувам и щом се събудя и осъзная, че Ви няма и че нощните ми блянове са измама, не мога да се въздържа да не плача. Простете ми, че макар да съм родена на този свят жена, си позволявам да копнея за извънмерната снизходителност да бъда обичана, а не мразена от човек, който стои толкова високо над мен. Може да Ви се стори глупаво и неделикатно, че позволявам на сърцето си да се терзае от мисълта за такава високопоставена особа. Но само защото знам, че не мога да сдържа сърцето си, позволих на тези изстрадани думи да се излеят от дълбините му, за да ги изпиша с несръчната си четка и да Ви ги изпратя. Моля се само да повярвате, че съм достойна за съжаление. Моля се също така да не ми изпратите груби думи в ответ.
Съжалете ме, щом разберете, че това е изблик на моята преданост към Вас, благоволете да възнаградите и да отсъдите справедливо дори само от капчица милост това сърце, което, самотно в голямата си злочестина, се осмелява да се обърне към Вас. Ще се надявам и ще чакам непрекъснато обнадеждаващ отговор.
В името на щастието Ви изпращам своите благопожелания.
