Читать «По време на холера» онлайн - страница 2

Да се кремира дете, струва само четиридесет и четири сена. Синът на един мой съсед бе кремиран преди няколко дни. А камъчетата, с които обичаше да си играе, все още се търкалят под слънцето, там, където ги бе оставил…

Странен е този детски интерес към малките камъни. С тях си играят не само бедните, а и всички деца в определен период от съществуването си; колкото и играчки да има, всяко японче обича от време на време да си поиграе с камъчета. За детското съзнание камъкът е нещо удивително и навярно така и би трябвало да бъде, щом и за математѝка не съществува нищо по-изумително от обикновения камък. Хлапакът подозира, че камъкът е нещо много повече от това, което изглежда. Чудесно подозрение! И ако глупавите възрастни не го излъжат, че играчката му е празна работа, тя никога няма да му омръзне и той все още ще открива нещо ново и изключително в нея. И само много голям мозък би могъл да отговори на всички детски въпроси относно камъните.

Според народното поверие момченцето на моя съсед си играе сега с призрачни камъчета по пресъхналото дъно на Реката на душите и навярно се удивлява защо тези негови играчки не хвърлят сянка. Истинската поезия на легендата за Сай-но кавара е в илюзорната правда на основната й идея, че и след смъртта си японските деца продължават да си играят с камъчета.

Продавачът на бамбукови тръби обикновено обикаляше улиците с два големи коша, окачени на бамбуков прът, който той носеше на рамо като кобилица. В единия кош бяха самите тръби с различни диаметри, дължини и цвят, както и инструментите за поставянето им в железните тръби на водопровода. А в другия продавачът носеше бебе — собственото си дете.

Понякога то надничаше от коша и се усмихваше на минувачите; понякога, добре увито, спеше дълбоко на дъното, а друг път си играеше с всевъзможни играчки. Разбрах, че много хора му подарявали какви ли не играчки. Една от тях обаче поразително напомняше ихай — дъсчица с посмъртно име. Тя бе винаги в коша независимо дали детето спеше, или беше будно.

Един ден забелязах, че продавачът е изоставил бамбуковата си кобилица и двата коша. Той буташе по улицата количка, голяма, колкото да побере стоката, инструментите и бебето и очевидно с тази цел направена с две отделения. Види се, детето бе вече твърде тежко и бащата не можеше да го носи все така примитивно, както досега. Над количката се вееше бяло знаменце, върху което с курсив бяха изписани йероглифите: Кисеру рао кае — „Подменям водопроводни тръби“, както и лаконичната молба за „великодушна помощ“: О-тасуке о негаимас. Детенцето изглеждаше здраво и весело, а до него аз пак видях необикновената дъсчица, напомняща ихай, която все привличаше погледа ми. Сега тя висеше точно пред лицето на детето. Гледах количката, докато тя приближаваше, и неочаквано се убедих, че съм прав и че дъсчицата е наистина ихай. Слънцето я осветяваше ярко и традиционният будистки текст се виждаше съвсем отчетливо. Това възбуди любопитството ми и аз помолих Ман’емон да каже на продавача, че много тръби вкъщи се нуждаят от подмяна. Това бе самата истина. Скоро количката спря пред нашата порта и аз излязох да я огледам.