Читать «По време на холера» онлайн

Лафкадио Хърн

По време на холера

Бидейки глух и сляп, главният съюзник на Китай по време на последната война не знаеше, а и все още няма понятие какво значи договор или мир. Той следваше по петите завръщащата се японска армия, завладя победилата империя и през топлия сезон отнесе около три хиляди човешки живота. Всъщност продължава да върлува и кладите, на които изгарят труповете, непрекъснато димят. Понякога вятърът довява откъм хълмовете отвъд града дима и миризмата чак в моята градина само за да ми напомни, че цената за кремиране на възрастен с моя ръст е осемдесет сена — около петдесет цента при сегашния курс на долара.

От балкона на втория етаж на къщата ми се вижда японска уличка, по протежението на която чак до залива се нижат в редица магазинчета. Наблюдавал съм как от разни къщи по тая уличка изкарват болни от холера; последният днес сутринта бе моят съсед отсреща, който държеше магазинче за порцелан. Изнесоха го насила въпреки сълзите и виковете на близките му. Санитарният закон забранява лекуването на болни от холера вкъщи и все пак хората се опитват да скрият заболелите въпреки глобите и другите наказания, защото държавните инфекциозни болници са претъпкани, за пациентите не се полагат грижи и те са напълно откъснати от онези, които мислят за тях и ги обичат. Но полицаите рядко се оставят да бъдат измамени — почти веднага откриват поразените от болестта и пристигат с носилки и санитари. Изглежда жестоко, но санитарният закон трябва да е жесток. Жената на моя съсед тичаше разплакана след носилката, докато полицаите не я принудиха да се върне в опустялото си магазинче. Сега то е затворено и стопаните му навярно никога вече не ще го отворят.

Подобни трагедии стихват така бързо, както и започват. Веднага щом изтече определеният от закона срок, опечалените събират злочестите си вещи и изчезват завинаги. А обичайният живот на уличката продължава, сякаш нищо особено не се е случило. Странстващи търговци с бамбукови въдици, кошове, кофи или кутии и сандъци минават край запустелите къщи с обичайните си подвиквания; точат се религиозни процесии, напяващи фрагменти от сутри; слепият продавач на сапун надува мрачно своята свирка; тояжката на нощния пазач кънти по камъните; момчето, което продава сладкиши, продължава да бие барабана си и пее с тъжен и нежен, сякаш момичешки глас любовна песен:

Двама с теб… Задържах се дълго и на тръгване си мислех, че току-що съм дошъл. Двама с теб… Още помня чая. Стар или нов чай от Уджи може и за другите да е бил, но за мен бе чай гьокуро от красив жълт храст на дива роза. Двама с теб… Аз съм телеграфистът, а ти чакаш телеграмата. Изпращам ти сърцето си. Какво от това, че пощите могат да се срутят, а жиците да се скъсат?

И децата както винаги играят. Гонят се със смях и писъци, танцуват в кръг, ловят водни кончета и ги завързват за дълги конци, пеят песни за тегобите на войната и за това как се режат китайски глави. От време на време някое от децата изчезва, но оживелите продължават играта си. Това е то мъдростта.