Читать «Плодотворна неделя» онлайн - страница 3

— Е, ти вероятно никога няма да узнаеш, момичето ми — отбеляза закачливо Едуард.

— Бих искала да знам, защо не? — вирна глава Дороти. — Има момичета, които удивително добре се справят. Може да стана актриса.

— Момичетата, които се държат прилично, не стигат до никъде — обезкуражи я Едуард.

Дороти отвори уста да отговори, но се спря и промърмори:

— Подай ми черешите. Ядох повече от теб. Ще разделя останалите и… а, какво е това на дъното на кошницата?

Тя измъкна един дълъг, блестящ наниз от кървавочервени камъни.

И двамата втренчиха удивени погледи в него.

— В кошницата ли каза? — попита най-после Едуард.

Дороти кимна.

— На дъното под плодовете.

Отново се спогледаха.

— Как мислиш, че се е озовал там?

— Нямам представа. Странно е, Тед, точно след като прочетохме онова за рубините във вестника.

— Не си въобразяваш, че държиш петдесет хиляди лири в ръката си, нали? — засмя се Едуард.

— Казах само, че е странно. Рубини, поставени в платина. Платината е онова матовосребристо нещо… като това. Виж само как искрят! Цветът им не е ли прекрасен? Чудя се колко са. — Тя ги преброи. — Хей, Тед, точно двадесет и един!

— Не!

— Да. Същия брой, за който пише във вестника. О, Тед, не мислиш ли…

— Би могло. Има начин, по който може да се познае… като драснеш с тях по стъкло — отвърна колебливо той.

— Това е за диамантите. Но, знаеш ли, Тед, онзи мъж изглеждаше много странно, мъжът с плодовете. Противен човек. И беше много смешен, като каза, че това в кошницата струва повече, отколкото му платихме.

— Да, но виж, Дороти, защо би ни дал петдесет хиляди лири?

Госпожица Прат поклати обезкуражено глава.

— Наистина няма логика — призна тя. — Освен ако полицията го преследва.

— Полицията? — Едуард леко пребледня.

— Да. По-нататък във вестника пише: „…полицията разполага с улики…“.

Студени тръпки полазиха по гърба на кавалера й.

— Това не ми харесва, Дороти. Ами ако полицията тръгне след нас?

Момичето се втренчи в него с отворена уста.

— Но ние нищо не сме направили, Тед. Намерихме я в кошницата.

— Тази история би прозвучала глупаво! Не е правдоподобно.

— Не съвсем. О, Тед, наистина ли мислиш, че е ТЯ? Прилича на приказка! — рече възторжено Дороти.

— Обаче историята не ми звучи като приказка. Повече ми прилича на онези, в които героят е несправедливо обвинен и отива в Дартмор за четиринадесет години — каза Едуард.

Но Дороти не го слушаше. Беше сложила огърлицата на шията си и изучаваше ефекта с помощта на малко огледало, което извади от ръчната си чанта.

— Такава, каквато би могла да носи една херцогиня — промълви отнесено тя.

— Не мога да повярвам. Те са имитация. Трябва да са имитация — каза бурно Едуард.

— Да, скъпи. Много вероятно — отвърна Дороти, все още съсредоточена върху образа си в огледалото.

— Всичко друго би било прекалено голямо съвпадение.

— Гълъбова кръв — промълви Дороти.

— Абсурдно е. Така мисля. Абсурдно. Виж какво, Дороти… Чуваш ли какво ти говоря или не?

Дороти остави огледалото настрана. Обърна се към него с ръка, поставена върху рубините на шията си.