Читать «Платено» онлайн - страница 4

Тия думи Тодор каза с някаква отчаяна решителност, готов както се виждаше, да упорства докрай. Лянката спусна ножа и го прибра в пояса си.

— Добре. Виждам, че ще трябва да ти туря владишка шапка. Де е пиростията! — Лянката погледна в комина, откачи една голяма трикрака пиростия ия хвърли в огъня. — Нека се нажежи, па като я нахуля на шиятя ти, ще кажеш парите не, ами хоро ще играеш…

Някой напъна вратата на одаята отвътре. Чу се гласът на Тодорица:

— С кого приказваш, Тодоре?

Лянката се обърна и погледна Тодора. Като че сега беше най-страшен…

— С един чиляк приказвам.

— С един приятел — пришепна Лянката.

— С един приятел…

— Що си запримчил?

— То не е твоя работа сега! — разсърди се Тодор и за да угоди на Лянката, още по-сопнато прибави: — Стой си там ти и си спи. Аз знам какво правя, аз си знам работата.

Тодорица вече не се обади. Поусмихнат, Лянката гледаше огъня. После заговори, кротко, човешки, като че нищо не е било, питаше Тодора за туй, за онуй. Тодор също се поотпусна и се разприказва, дори помисли че опастността е минала. Изведнъж Лянката замълча и се усмихна — от тая усмивка Тодор се боеше, — погледна пиростията, която беше се зачервила, погледна след туй към одаята и се ослуша. И както по-рано, скочи и Тодор пак видя ножа над главата си.

— Парите! До утре ли ще ме разиграваш? Парите!

Той бодна с ножа Тодора по едното рамо, бодна го и по другото. Тодор се повлече из стаята, прегърна краката на Доде и заплака:

— Доде, моля ти се… Доде…

Вратата на одаята пак се задърпа.

— Какво става там, човече, отвори! — завика Тодорица, която беше разбрала, че става нещо лошо.

— Отвори, Тодоре, ще викам! Ще викам!

Лянката погледна за миг към вратата и решен да не обръща внимание на Тодорица, насочи пак ножа си към Тодора.

— Парите! Казвай де са парите!

Но ето че сред писъците на Тодорица, сред охканията и молбите на Тодора, чу се, че някой вика вън на двора. След малко силно се похлопа.

Лянката бързо се затече до огнището и дръпна главните, някои от които пламтяха, и ги мушна в пепелта. Огънят загасна, в стаята стана тъмно.

— Върви отваряй! — пришепна Лянката на Тодора.

Като пиян, Тодор се изправи, заклати се и тръгна към вратата. Току зад гърба му вървеше Лянката. Когато Тодор отвори вратата и излезе вън, Лянката се плъзна настрана и се изгуби в тъмнината. Навън пищяха вече стражарски свирки. Защото ония, които хлопаха вън, бяха двама стражари от града. Като разбраха, че са връхлетели върху избягалия затворник, когото търсеха, те разтършуваха къщата, дигнаха цяло село на крак, но от Лянката нямаше ни помен.

На сутринта, ни жив, ни мъртъв от страх, още неизтръпнал от болежките на раните си (ни една от раните му не беше тежка — Лянката само беше го пободвал с ножа си), Тодор стоеше пред огъня у дома си. Дохождаха съседи, мъже, жени, разпитваха кое как е било, приказваха. Тодор като че не чуваше, похващаше се тук, похващаше се там, гдето имаше рана, охкаше и мълчеше. По обичая си, той се показваше по-нещастен, отколкото беше. „Всяко зло за добро — мислеше си той. — Ще кажа, че ме е обрал Лянката, и ще ме оставят на рахат. Никой вече няма да ми иска пари“. Около него приказваха, гълчаха, той си мълчеше. Но като дойде Гина вдовицата и заприказва, той даде ухо и се ослуша.