Читать «Платено» онлайн - страница 5

— Не ме хвана сън нощес — разправяше Гина. — Сънувах стопанина си, злочестия, сънувах Пана, че седи на прага, държи един пръстен, превърта го между пръстите си и дума: „Не е моя пръстен тоз, моя пръстен беше други.“ Па се събудих.

Гина се обърна и забеляза, че Тодор я слуша, и продължи:

— Кога ми се случи да сънувам Пана, вече сън не ме хваща. Станах, запалих кандилото, прекръстих се пред иконата. Не мога да разбера кое време е. Излязох на двора, току претопуркаха коне, гледам — двама жандари. Кой там? Аз, рекох. Да додем, казват, да се поизсушим, че сме мокри. Какво ще правят при мене? Гледам, драгинко Тодоре, у вас свети. А пък да съм чула нещо, я вик, я плач — нищо не чух. У мене, рекох, няма място, ама виждате ли там, дето свети? Там е къщата на Тодор Опрев. У него има място и за вас, и за конете ви. Там идете…

— Тъй ли им каза? — попита Тодор. Той изглеждаше съвсем учуден. — Тъй ли им каза?

— Тъй им казах.

— Ама ти ли ги прати у нас?

— Ех, драгинко Тодоре, че нали туй ти разправям.

— И Пана си сънувала, а?

Все тъй замислен, вглъбен в себе си, Тодор стана, като си повтаряше: „Ти си ги пратила… ти си пратила джандарите… господ те научил, ти си ги пратила.“ Той отиде в одаята, позабави се и след малко се върна, като държеше сноп банкноти. Не амо ръцете му, цял трепереше като от треска.

— На, вземи тез пари — каза той и подаде парите на Гина. — Нали вчера ми искаше да си купите кон, вземи ги. Мене ме обра онзи хайдук, Лянката, всичко ми взе. Ама ти ги вземи тез пари… свърши си работа. Вземи ги…

Гина държеше парите, смаяна. А Тодор седна пак на мястото си, дето седеше по-рано, улови се с дясната ръка за лявото рамо — там най-много го болеше — позамисли се и нисичко, като на себе си, каза:

— Беше. Свършено. Платено!

— Какво свършено, какво платено — каза Гина, като все държеше парите в ръцете си. — нищо не разбирам. Тез пари не мога да ги взема, драгинко Тодоре. Снощи ти исках, ама сега не ща…

— Вземи ги! — отчаяно, с болка в гласа си и извика Тодор. — Да не съм луд да ти давам мои пари. Тез пари са твои — когато Пано продаде даначетата, даде ми ги назаем. Сега ти ги връщам.

Лицето на Гина пламна.

— Виж де били парите от даначетата — каза си нисичко тя. — А защо мълча досега? — завика високо тя. — Да ме мъчиш мене, една вдовица…

— Остави ме! Върви си! — разсърди се Тодор. — Събирал съм ги лев по лев, та да ти ги върна, затуй ги забавих. Ще се кара пък. Мене ме обраха, аз нямам, отсега натъй аз камъни ли ще ям, то моя работа. А ти вземи тез пари и си върви. Върви си!…

Той се хвана пак за рамото, позаклати се и както по-рано, си каза:

— Беше. Свърши се. Платено!

Информация за текста

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: екип на abc дизайн, Иван Иванов, Essme или Елина Мирчева

Публикация

Йордан Йовков, „Събрани съчинения в шест тома“, Том трети; „Български писател“, С. 1977. Под общата редакцията на Симеон Султанов.