Читать «Платено» онлайн - страница 2

— Лянката ли? Какво ще прави Лянката тука? Кой ще го пусне от тюрмата? Ще си дойде той, кога си дойде моя мъж от онзи свят. Я да оставим ний Лянката и да гладаме нази си — каза тя и започна пак да преде. — Аз тебе чаках, драгинко Тодоре, при тебе съм дошла. Че няма де другаде да си ударя злочестата глава…

— Какво има?

— Какво ще има. Нали през денеси умря единия кон, оттогаз ръцете ни са като под камък. Янко тъй се и помайва. Та съм дошла при тебе, имаш-нямаш, да ни дадеш да купим един кон, че не може. На, след тоз дъжд ще трябва да се оре, ще трябва да се сее. Да засеем нивите, да даде бог да станат, че като доде харман, ще се изплатим, с божа помощ — и на тебе, и на всички ще се изплатим.

— Тъй, а? Затуй ли си дошла? — каза Тодор, след като я изслуша докрай. — Затуй ли си дошла, а?

— Затуй, драгинко Тодоре…

— Нямам пари аз, отде да ги зема… Нищо не мога ти да…

— Щеш, драгинко, щеш. Ще ми дадеш, че сме свои.

Блясъкът на огъня заигра в сините стъклени очи на Тодора. Изглеждаше, че не се сърди, че дори се усмихва, а току избухна:

— Вий какви хора сте бе? Вий какво искате от мене? — завика той. — Отде-накуде мислите, че имам пари, отде ще ги зема, тарапана ли имам? Нямам, нямам! Аз да имам, най-напреж за себе си ще помисля, я ме виж! — той показа оръфаните си и разнищени ръкави. — Пари… Я ме остави, не ме карай да лудея. Остави ме, върви си!…

Той вика, гневи се, като започваше отново и повтаряше онова, което беше вече казал. Гина се пообади, но после стисна устни и замълча, като предеше сърдито. Без да каже нещо, тя се обърна, поприказва на прага сТодорица и си отиде.

„Хубаво е човек да бъде строг и да повика, когато потряба — мислеше си Тодор. — тъй по лесно се отърваваш от таквиз, дето дохождат да просят като цигани.“ Но като остана сам и се поразмисли, Тодор разбра, че не е направил добре. Не само трябваше да помогне на Гина, защото му е своя, защото тъй го иска човещината, но трябваше да и помогне, защото има да й дава. Трябваше да и даде нейните пари — туйто. Тя не знае, че има да й дължи (ако знаеше, насреща й не се стояваше), но той знае това. Преди година, когато Пано, мъжът й, беше още жив, те се намериха веднаж с него на пазаря в града. Пано беше продал две даначета и имаше пари. Без нужда, сякаш само от завист, че кесията на Пана е пълна, Тодор му поиска пари назаем. Той често тъй искаше пари искаше при, само за да покаже, че уж няма. Пано му наброи на ръката четири хиляди лева. Даде му ги насаме, между четири очи. А на връщане каруцата го затисна и той умря. Тодор помисли, помисли да върне ли парите, или не и тъй като никой не знаеше, спотаи се и не ги върна. Колкото и да си блъскаше главата, гина не можа да разбере де бяха отишли парите от даначетата.

„Нищо не е да извадиш и да ги дадеш — мислеше си Тодор, като се мъчеше да залъже съвестта си. — Добре, ама всички ще отворят уста и ще рекат: има. Нека сега стоят тъй, че сетне ще видим“ — каза си той и на тая мисъл се успокои.

Вечеряха, Тодорица и децата си легнаха, легна си и Тодор. Но като изкара един сън, той се събуди и вече не можа да заспи. Мина в хаетя, постъкна огъня и седна близо до него. Спомни си пак за Пано, за Лянката. По едно време чу как вятърът зави навън и по стъклото на прозореца зашиба дъжд. Тодор помисли, че в тая тъмна нощ може да се отвори някой вратник и да излезе добитъкът или вълк да прескочи в саята и да издуши овцете. Тая грижа тъй го завладя, че стана и макар да имаше за правило да не излиза нощно време, отвори вратата. Полъхна го хлад и дъждовни капки. Най-напред нищо не виждаше, после понавикна на тъмнината и ето че току пред него зашава нещо, мярна се сянката на човек, доде в светлината, която излизаше от вратата. Тодор позна кой беше и от страх изгуби дума и ума: пред него стоеше Лянката!