Читать «Планетата на ветровете» онлайн - страница 4

— Да — отвърна тя, повдигна ръце и ги разпери като криле.

— Скоро ръцете ти ще се изморят — предупреди я той. — Но ти не бива да ги отпускаш. Не и ако искаш да се научиш да летиш. Летецът трябва да има силни ръце, които никога не се изморяват.

— Аз съм силна — не се предаваше момичето.

— Хубаво. Готова ли си за полет?

— Да! — Тя размаха ръце.

— Не, не, не — спря я той. — Не махай. Ние не сме като птиците. Мислех, че си ни наблюдавала.

Момичето се опита да си спомни какво е виждала.

— Хвърчила — извика тя зарадвано. — Носите се като хвърчила.

— Понякога — кимна доволно летецът. — И като нощни ястреби и други птици. Ние не летим, момиченце. Ние планираме като хвърчилата. Носим се по вятъра. Ето защо не бива да махаш с криле, трябва да държиш ръцете си изпънати и да се опиташ да почувстваш вятъра. Усещаш ли го сега?

— Да. — Вятърът беше топъл и носеше мириса на море.

— Улови го тогава с ръцете си. Остави го да те понесе.

Тя затвори очи и се опита да почувства вятъра с ръцете си.

И полетя…

Летецът се бе затичал по пясъка, сякаш го гонеше вятърът. Наклонеше ли се тя, и той се накланяше, сменяйки бързо посоката. Тя държеше ръцете си изпънати и вятърът сякаш се усилваше и сега вече той бягаше с пълна сила, а тя подскачаше върху раменете му.

— Ще ме отнесеш във водата! — извика й. — Обърни, обърни!

Тя наклони криле, така както го бе наблюдавала да прави често, едната ръка надолу, а другата нагоре, а летецът сви надясно и започна да описва кръг. Тя отново изправи ръце и той се понесе към мястото, откъдето бяха тръгнали.

Тичаше и тичаше, а тя летеше, докато двамата не останаха без дъх. Но се смееха.

Най-сетне той спря и каза:

— Стига толкова. Един начинаещ летец не бива да остава твърде дълго във въздуха. — Свали я от раменете си и я пусна да стъпи на пясъка. — Това е то — рече засмяно.

Ръцете я боляха от неудобната поза, но беше толкова развълнувана, че щеше да се пръсне, макар да знаеше, че вкъщи я чакат неприятности. Слънцето беше високо над хоризонта.

— Благодаря — измърмори тя, все още задъхана от полета.

— Аз съм Ръс — представи се той. — Ела пак, ако искаш да летиш. Аз си нямам мои малки летци.

Момичето кимна ентусиазирано.

— Ами ти? — попита той, докато изтупваше пясъка от дрехите си. — Как се казваш?

— Марис — отвърна тя.

— Хубаво име — усмихна се летецът. — Е, аз трябва да тръгвам, Марис. Но може друг път пак да полетим, а? — Той й се усмихна отново, обърна се и закрачи по брега. Двамата му помощници се присъединиха към него — мъжът носеше крилете. Веднага го заговориха и тя чу смеха му.

Изведнъж Марис се затича след него, зад петите й хвърчеше пясък. Той я чу и се обърна.

— Какво има?

— Заповядай. — Тя бръкна в джоба си и му подаде мидата.

На лицето му се изписа изненада, която изчезна в сиянието на топлата му усмивка, и той прие мидата съвсем сериозно.

Тя вдигна ръце, прегърна го внезапно и силно и после побягна. Тичаше с разперени ръце, толкова бързо, че сякаш летеше.

Първа част

Бури