Читать «Планетата на ветровете» онлайн - страница 2

Майка й преметна през рамо празната платнена торба, в която прибираше придобивките. Роклята на момичето беше снабдена с големи джобове. Жената взе дълга тояга с резбована дървена кука на единия край — в случай че зърнат нещо да плува извън обсега им във водата.

— Побързай, дете — тросна се тя. — Не се мотай.

Брегът беше студен и тъмен, от запад духаше постоянен, смразяващ костите вятър. Не бяха сами. Пред тях вече имаше трима или четирима, които вървяха по мокрия пясък и оставяха пълни с морска вода следи. От време на време някой от тях спираше да разгледа нещо. Единият носеше фенер. Те също имаха някога фенер, когато баща й бе още жив, но по-късно се наложи да го продадат. Майка й често се оплакваше от загубата му. Тя не виждаше в мрака така добре, като дъщеря си, и понякога се спъваше или пропускаше неща, които трябваше да забележи.

Както винаги, се разделиха. Момичето пое покрай брега на север, а майката се отправи на юг.

— Ще свърнеш обратно призори — нареди майка й. — Имаш работа. Изгрее ли слънце, на брега няма да остане нищо.

Детето кимна и забърза към брега.

Тази нощ уловът беше оскъден. Момичето вървя дълго покрай морето, вперило поглед в земята. Обичаше да намира разни неща. Ако се прибереше с къс метал или може би зъб от сцила, дълъг колкото ръката й, закривен, пожълтял и страховит, може би майка й щеше да й се усмихне и да й каже, че е добро момиче. Но това не се случваше често. В повечето случаи майка й й се караше, задето е толкова вятърничава, или й задаваше глупави въпроси.

Когато бледорозовото сияние на хоризонта започна да поглъща звездите, тя беше прибрала в джобовете си само млечноват къс морско стъкло и една мида. Мидата беше колкото дланта й и тежка, с назъбена, твърда като камък черупка, което означаваше, че ще става за ядене и че месото й ще е черно и сочно. Останалото, на което се натъкна, бяха само полуизгнили парчета дърво.

Тъкмо се готвеше да поеме обратно, както й беше казала майка й, когато зърна в небето металически отблясък — краткотрайно сребристо сияние, сякаш бе изгряла нова звезда, но по-ярка от останалите.

Беше на север от нея, навътре в морето. Тя се загледа натам и след миг звездата блесна отново, този път вляво. Вече знаеше какво вижда: криле на летец, уловили лъчите на слънцето преди те да озарят останалата част от света.

Момичето искаше да го последва, да се затича и да го зърне отблизо. Обожаваше да проследява полета на птиците, на дребните дъждовни птички и на свирепите нощни ястреби, огромните лешояди, но най-вече — летците с техните грамадни сребърни криле, по-добри от крилете на всяка птица. Но беше почти светло, а майка й й бе наредила да си тръгне преди изгрев-слънце.

Тя се затича. Ако беше достатъчно бърза, ако тичаше, може би щеше да успее да погледа поне малко преди майка й да усети, че закъснява. Тичаше все по-бързо покрай ленивите поспаланковци, които току-що бяха излезли да обикалят по брега. Мидата подскачаше в джоба й.

Когато най-сетне доближи площадката на летците — изравнена част от пясъчния плаж, където те най-често кацаха, точно под отвесната скала, от която пък излитаха, небето на изток беше бледооранжево. Тя обичаше да се катери на скалата и да ги наблюдава отблизо, провесила боси крака от ръба, докато вятърът рошеше косите й. Но днес нямаше време. Трябваше да се връща, инак майка й щеше да се ядоса.