Читать «Планетата на ветровете» онлайн - страница 5

Марис яздеше бурята на десетина стъпки над морето, укротила вятъра с широките криле от плат и метал. Летеше безстрашно, главоломно, наслаждавайки се на опасността, усещаше водните пръски върху лицето си и не обръщаше внимание на студа. Небето беше кобалтовосиньо, вятърът се усилваше постоянно, а тя имаше криле — и това бе достатъчно. Знаеше, че може да умре всеки миг, но щеше да умре щастлива.

Летеше по-добре от всякога, гмуркаше се и се плъзгаше между въздушните течения, без да се замисли, улавяше възходящите и низходящите ветрове, които я отнасяха все по-далеч и по-бързо. Избягваше погрешните стъпки, а и не се налагаше да се издига рязко над вълните на океана — този път се упражняваше единствено за удоволствие. Щеше да е много по-безопасно да лети нависоко като дете — на достатъчно разстояние от развълнуваната шир, където бе толкова лесно да допусне някоя грешка. Но като истински летец Марис се плъзгаше почти над повърхността — там, където незначително отклонение от траекторията и дори мимолетно опиране на крилото във водата би довело до падане. И до неизбежен край — не можеш да доплуваш до брега с криле, чийто размах е двайсет стъпки.

Марис беше дръзка, но пък познаваше ветровете.

Отпред зърна шията на сцила — черно змиеподобно въже на фона на хоризонта. Реагира почти без да се замисли. С дясната ръка издърпа кожената дръжка на крилото, лявата избута другото нагоре. Тялото й се наклони встрани. Големите сребристи криле — тънки и толкова леки, че почти не усещаше тежестта им, но затова пък неимоверно здрави — й се подчиниха покорно. Краят на едното почти опря белите шапки на вълните под нея, другото се издигна, но Марис хвана възходящия вятър и започна да набира височина.

Смъртта, смъртта в небесата, ето кое не й даваше покой, но животът й нямаше да свърши по този начин — издърпана от въздуха като разсеяна чайка, случаен обяд за някое изгладняло чудовище.

След минута застигна сцилата и описа бавен кръг малко извън обсега й. Отгоре различаваше добре туловището й, едва скрито под вълните, редиците гладки черни перки, които гребяха ритмично. Миниатюрната глава се полюшваше върху дългата шия, но не й обръщаше внимание. „Може би вече е опитвала летец и не й харесва вкусът“ — помисли си Марис.

Вятърът ставаше все по-студен и носеше големи солени капки. Бурята набираше сила, тя усещаше, че въздухът се тресе. Обхваната от възбуда, Марис остави сцилата далеч зад себе си. Отново беше сама и се носеше без никакво усилие през пустия, стъмващ се свят на море и небе. Единственият звук бе свистенето на вятъра в крилете.

После от морето израсна островът — нейната цел. Тя въздъхна, натъжена, че идва краят на полета, и се приготви за спускане.

Джина и Тор, двама от местните безкрили — Марис не знаеше с какво се занимават, когато не трябваше да се грижат за крилете на долитащите летци — бяха дежурни на площадката за приземяване. Тя описа кръг над тях, за да им привлече вниманието. Те скочиха от мекия пясък и й помахаха. Втория път, когато се приближи, вече бяха готови. Марис се спускаше все по-ниско и по-ниско. Когато краката й бяха само на сантиметри от земята, Джина и Тор се затичаха по пясъка успоредно с нея, всеки зад едно крило. Пръстите й се заровиха в земята и тя заора, вдигайки фонтани от пясък.