Читать «Планетата на ветровете» онлайн - страница 193

— Вече зная много добри песни.

— Не и тази — рече тя.

— Сама ли я написа?

— Не. Тя ми е нещо като подарък на прощаване. Брат ми я изпя, когато легна на смъртно легло, и ме накара да я запомня. Изпитваше непоносими болки и смъртта дойде като облекчение, но той не й се отдаде, преди да се увери, че съм запомнила думите. Наложи се да ги науча бързо, макар че плачех, докато я пееше. Това стана в едно градче на Малък Шотан, преди повече от десет години. Та както виждаш, тази песен значи много за мен. А сега, ако обичаш, слушай.

Тя запя.

Гласът й бе немощен, мъчително изтънял, всеки опит да запее по-високо завършваше с мъчителна кашлица. Нямаше усет за мелодията, нито можеше да поддържа ритъма, но знаеше думите и това бе най-важното. Тъжни слова, следващи тихата, меланхолична мелодия.

Песента бе посветена на смъртта на една жена — прочут летец. Когато остаряла — казваше се в нея — тя намерила криле и си ги сложила, както правила в годините на своята младост. Затичала се с тях, а всички нейни приятели се втурнали след нея и я предупреждавали, че е стара и немощна и че не е летяла от години, а умът й бил толкова объркан, че дори не се сетила да разгъне крилете. Ала въпреки това тя не ги послушала. Стигнала скалата и преди да успеят да я хванат, скочила и започнала да пада. Приятелите й закрили очи, за да не гледат как ще се удави в морето. Но точно в последния миг крилете й изведнъж се разтворили и сребристият им плат се изпънал. Вятърът я подхванал, издигнал я нагоре и застанали на ръба на скалата, другарите й чули нейния смях. Тя описала кръг над тях, с развети от вятъра коси, и на отблясъците, които хвърляли сребристите й криле, те забелязали, че жената отново е млада. А тя им помахала за сбогом и отлетяла на запад, за да се изгуби в лъчите на залязващото слънце. Никога повече не я видели.

Когато старицата довърши песента, в стаята се възцари тишина. Певецът се бе облегнал назад, загледан замислено в трепкащото пламъче на лампата.

Жената се покашля раздразнено.

— Е? — попита тя.

— Ами… — Той се усмихна и се изправи. — Извинявай. Песента е хубава. Мислех си каква мелодия ще й подхожда.

— И с друг глас — по-уверен и без кашлица, нали? — засмя се тя. — Запомни ли думите?

— Разбира се — рече той. — Искаш ли да ти я изпея?

— Да. Инак как ще разбера, че си я научил?

Певецът се усмихна и отново взе инструмента.

— Знаех си, че ще стигнем до него — промърмори той. Щом докосна струните, стаята се изпълни с меланхолия. После изпя песента, с тънък, вибриращ глас.

Когато приключи, попита на свой ред:

— Какво ще кажеш?

— Не се перчи — скастри го тя. — Поне си запомнил думите.

— А за гласа ми?

— Добър е. Добър е, наистина. И ще стане още по-добър.

Той остана доволен.

— Виждам, че не преувеличаваш — ти наистина можеш да оцениш доброто пеене. — Сега и двамата се усмихнаха. — Странно, че никога досега не бях чувал тази песен. Пял съм всички песни за нея, но не знаех, че Марис е умряла по този начин. — Той я стрелна със зелените си очи.

— Не се прави, че не знаеш. Добре ти е известно, че аз съм жената от песента, само дето още не съм умряла. Но скоро и това ще стане.