Читать «Планетата на ветровете» онлайн - страница 191

Жената на прага държеше свещ. Старицата виждаше светлинката й — трепкащо жълтеникаво пламъче, което озаряваше фигурата на жената и още една до нея: ала лицата им бяха неясни и размазани. Тя вдигна съсухрената си, покрита със синкави вени ръка към челото си и примижа късогледо.

— Кой е? — попита пресипнало.

— Одера — отвърна жената и старицата се сети, че е дошла лечителката. — Пристигна този, за когото прати. Имаш ли сили да се видиш с него?

— Да — отвърна старицата. — Да. — Тя се надигна и се подпря с разтреперани ръце на леглото. — Ела насам. Искам да те видя.

— Да остана ли? — попита колебливо Одера. — Имаш ли нужда от мен?

— Не — каза старицата и поклати глава. — Ти вече не можеш да ми помогнеш. Само той.

Одера кимна — старицата я виждаше като смътна сянка — запали газените лампи в стаята и излезе.

Посетителят взе един стол и се настани до леглото, където можеше да го вижда ясно. Беше съвсем млад, едва двайсетгодишен голобрад младеж, с русоляв мъх, който минаваше за мустак, над горната устна. Имаше светлоруси къдрици, веждите му почти не се различаваха. Носеше инструмент, който наподобяваше китара, но бе по-грубо оформен и имаше само четири струни. Започна да го настройва още докато се настаняваше на стола.

— Какво искаш да ти изпея? — попита той с приятен глас с едва доловим акцент. — Нещо специално?

— От доста далече идваш — отбеляза старицата.

Той се усмихна.

— Как позна?

— По гласа — отвърна тя. — От много години не съм чувала този говор. Ти си от Външните острови, нали?

— Да. Родното ми място е едно мъничко островче на самия край на света. Сигурно никога не си го чувала. Казва се Най-външния Чук на бурята.

— Чакай, чакай. Спомням си го много добре. Източната наблюдателна кула, някакви древни руини. И една горчива напитка, която приготвяте от коренища. Вашият Управител настоя да я пробвам, пийнах съвсем малко и започнах да се кискам като пощуряла. Той беше джудже. Не съм срещала по-грозен, но и по-умен мъж.

Певецът я погледна учудено.

— Че той е умрял преди трийсет години. Права си обаче, чувал съм да разказват за него. Значи си била там?

— Три или четири пъти — отвърна старицата. Наслаждаваше се на реакцията му. — Беше преди много години, сигурно преди да си се родил. Тогава бях летец.

— А, да, разбира се. Трябваше да се сетя. На Морски зъб е пълно с летци, нали?

— Е, не съвсем. Вярно, че тук е академията „Дървокрил“, но учениците й са по-скоро мечтатели без криле, които се надяват някой ден да станат летци. И учителите, които вече не са летци. Като мен например. Бях учител, докато не се разболях. Сега лежа тук и живея със спомените си.

Певецът погали струните и те издадоха нежен и лек звук.

— Какво искаш да ти изпея? — попита той. — Има една нова песен, която много се слуша в Града на бурите. Не зная обаче дали ще ти се понрави — малко е пиперлива.

Старицата се разсмя.

— О, не се безпокой, ще ми се понрави. Да знаеш само какви песни съм чувала. Само че не те извиках тук, за да ми пееш.

Той я погледна учудено.