Читать «Планетата на ветровете» онлайн - страница 194

— Наистина ли смяташ да откраднеш криле и да скочиш от скалата?

Тя въздъхна.

— Това ще е чиста загуба на един безценен чифт. А и едва ли ще мога да изпълня на моите години Скока на Гарвана. Макар че винаги съм искала да го изпробвам. През целия си живот съм го виждала само пет-шест пъти и невинаги успешно. Аз бях от онези, на които не им стискаше да се пробват. Сигурно затова доживях до дълбока старост.

— Сигурно — кимна той.

— Що се отнася до смъртта ми, предполагам, че ще издъхна тук, в това легло, и то съвсем скоро. Най-много да ги накарам да ме изнесат навън, та да зърна за последен път залеза. А може и да се откажа. Очите ми вече хич ги няма и може въобще да не видя къде е слънцето. Важното е, че след като умра, някой летец ще ме вземе със себе си и ще ме отнесе над океана, където ще ме хвърли — нали така погребват летците. Дали обаче ще летя, докато падам надолу? Едва ли. Труповете не могат да летят. По-скоро ще тупна като камък, право в зейналата паст на някоя сцила. Безсмислена работа, ама нали така повелява традицията. — Тя въздъхна. — Вал Еднокрилия беше прав. Поиска да го погребат тук, на Морски зъб, и да поставят каменна статуя над гроба му. Той сам я нарисува. Но Вал обичаше да нарушава традициите.

Той кимна.

— Значи предпочиташ да те помнят с тази песен, а не с истината за теб?

Тя го изгледа презрително.

— Мислех, че си певец — рече и отмести поглед. — Един истински певец би ме разбрал. Песента показва как наистина съм умряла. Кол го знаеше, той разбираше от тези неща.

— Но… — Младият певец се поколеба.

Вратата се отвори и влезе Одера, със свещ в едната ръка и чаша в другата.

— Стига си пяла. Съвсем ще се измориш — скара се тя на старицата. — Време е да поспиш.

Старицата кимна.

— Така е. Главата пак ме заболя. Дарен, никога не падай от хиляда стъпки върху камъни. Или ако го правиш, не си падай на главата. — Тя взе чашата с тесис и я пресуши на един дъх. — Гадост. Можеше поне да я подсладиш.

Одера задърпа певеца към вратата. Той спря на прага.

— Тази песен — рече. — Обещавам да я изпея. И други също ще я пеят. Но няма да я запея, докато… нали разбираш… докато не чуя.

Тя кимна, вече замаяна от изпития тесис.

— Естествено.

— А как се казва? Песента.

— „Последният полет“ — отвърна тя усмихнато. Нейният последен полет, разбира се, и последната песен на Кол.

— „Последният полет“ — повтори той. — Марис, мисля, че разбирам. Песента е вярна, нали?

— Вярна е — съгласи се тя. Но не беше сигурна, че я е чул. Гласът й бе съвсем отпаднал, а Одера дърпаше младежа навън. Малко по-късно тя се върна да изгаси лампите и старицата остана сама в тъмната, вмирисана на болест стая, под древните, пропити с кръв плочи на академия „Дървокрил“.

Ала въпреки тесиса сънят не идваше. Беше я завладяло някакво странно вълнение, каквото не бе изпитвала от много време.

Стори й се, че чува някъде високо над нея да назрява буря и как първите едри дъждовни капки вече шляпат по обветрените скали. Крепостта бе яка, много яка, и тя знаеше, че няма да се срути. Ала въпреки това имаше усещането, че тази нощ най-сетне ще отиде да види баща си.