Читать «Периферни тела» онлайн - страница 6

Тук вечерният здрач беше по-различен, дъждовен, в розово и сребристо, а от лявата страна на Флин имаше река с цвета на студено олово. Тъмни силуети на град, кули в далечината, малко светлини.

Долната камера ѝ показваше белия правоъгълник на микробуса, който се смаляваше с все улицата под нея. На горната сградата се извисяваше до безкрай като канара с размерите на целия свят.

4.

Нищо тъй скъпо спечелено

Лоренцо, операторът на Рейни, с професионален и съсредоточен поглед, стабилен и методичен, откри Дийдра през прозорците, гледащи към най-горната предна палуба на мобито.

Недъртън не би го признал на колежката си или, всъщност, на никого, но съжаляваше, че се е замесил. Беше допуснал да го забъркат в нечия далеч по-устойчива, по-брутално опростена концепция за „аза“.

Сега я видя — или по-скоро я видя Лоренцо — в пилотското ѝ яке от овча кожа, със слънчеви очила и нищо друго. Забеляза, и му се искаше да не го е видял, че прическата ѝ е прясно оформена на гребен след последната им среща. Татуировките, предположи, бяха стилизирани изображения на притоците, захранвали и поддържали Севернотихоокеанското течение. Бяха пресни и лъскави под някакво мазило на основата на силикон. Гримът щеше да ги доведе до съвършенство.

Част от прозореца се плъзна встрани. Лоренцо мина през него.

— Водя Уилф Недъртън — чу го да казва. След това сигилът на оператора изчезна, заменен от този на Дийдра.

Тя вдигна ръце и стисна реверите на разкопчаното си яке.

— Уилф! Как си?

— Радвам се да те видя — каза той.

Тя се усмихна и показа зъби с форма и разположение, които като нищо можеха да са гласувани на конкурс. Подръпна якето и се уви в него с юмруци на нивото на стомаха.

— Сърдиш се заради татуировките — заключи.

— Споразумяхме се, че няма да го правиш.

— Трябва да върша онова, което ми харесва, Уилф. Нямаше да ми хареса да не го правя.

— Аз последен бих поставил под въпрос работния ти процес — заяви той, канализирайки раздразнението си в, както се надяваше, нещо, което ще мине за искреност, ако не и разбиране. Това беше неговият алхимичен специалитет, способността за подобни постижения, макар че сега му се пречкаше махмурлукът. — Помниш ли Ани, най-умната от нашите неопримитивистки куратори?

Дийдра присви очи.

— Онази сладката?

— Да — отвърна Уилф, макар че не я смяташе за точно такава. — Пийнахме по едно, аз и Ани, след онзи последен сеанс в Конот, когато трябваше да си тръгнеш.

— И какво за нея?

— Беше зашеметена от възхита, както открих. Всичко се изясни, след като ти си тръгна. Съсипана беше от възторжения трепет, попречил ѝ да говори с теб за изкуството ти…

— Тя художничка ли е?

— Познавач. Още от ранния си пубертет е луда по всичко, което си правила. Абонат е на пълен комплект миниатюри, които буквално не може да си позволи. Докато я слушах, за първи път проумях кариерата ти…