Читать «Пенрик» онлайн - страница 9

— Не, по-добре да останеш в тази стая, лорд Пенрик — твърдо отвърна Луренц. — Поне засега.

След това излезе. Пен го видя как спира да поговори с един от храмовите охранители, преди да затвори вратата. Макар да се намираше на сигурно място в лечебницата на Майката, човекът още носеше всичките си оръжия. Срещу какво толкова трябваше да се пази тук?…

О!

Забравил временно за измъчващия го глад, Пен се сви на топка под завивките.

След като се нахрани и един посветен дойде да отнесе таблата, Пен събра смелост да надникне в коридора. Едрият храмов охранител от по-рано си беше тръгнал, заместен от още по-едър тип с униформата на градската стража. Не приличаше на кандидат за наемническите отряди, а по-скоро на ветеран, върнал се от войните, корав и мрачен.

— Къде отиде онзи човек, дето дойде със… — Пен не беше сигурен как да я нарече. „Мъртвата магьосница“ му се струваше непочтително, макар и съвсем точно като описание. — С покойната просветена Рухия?

— Мъртвата магьосница ли? — каза стражът. — И двамата отидоха на погребението ѝ, а мен ме пратиха да поема поста им.

— Не трябва ли… не трябва ли и аз да отида?

— Казаха ми, че трябва да си стоите в стаята, лорд Пенрик. Моля ви. — Сведе поглед към Пен с несмела усмивка, която го шашна съвсем.

Пен отвърна безпомощно и насилено на усмивката.

— Разбира се — измърмори той и затвори вратата.

В малката стая нямаше други столове освен неудобната табуретка, затова Пен седна на леглото с колене до гърдите, твърдо решен да си спомни всичко, което беше чувал за магьосниците и техните демони. Не беше много.

Сигурен беше, че истинските демони не са като онези от детските приказки. Не измагьосваха замъци от нищото, за да приютят изгубени юнаци, нито караха принцеси да спят стогодишен сън или, или… Не беше сигурен дали истинските демони имат пръст в „отравянето на принцове“, но му се струваше малко вероятно да ползваш услугите на магьосник за нещо, което може да свърши и аптекар. Досега, уви, животът му беше възпостен откъм юнаци, принцеси и принцове.

Истината бе, че нямаше представа как си изкарват прехраната магьосниците, било онези, които се съобразяваха с храмовите правила, било другите, които работеха „на свободна практика“. Имаше една поговорка, че човек ставал магьосник, щом се сдобие с демон, точно както ставал ездач, щом се сдобиел с кон, като подтекстът беше, че лошият ездач рано или късно ще падне от седлото. Но как се ставаше добър ездач?

Демоните уж започваха съществуването си като безформени и безмозъчни стихийни създания, фрагменти, избягали или просмукали се в света от преизподнята на Копелето, място на хаос и разпад. Пен винаги си ги беше представял като топка бяла въ̀лна, която пръска искри. Речта, знанията и нрава си демоните получаваха от общуването със своите господари, макар че дали ги копираха или ги крадяха, не му беше ясно. Тази разлика не изглеждаше от голямо значение, защото демоните отнасяха „зестрата“ си чак след като господарят им умре, само дето… може и да не беше съвсем без значение, ако грабежът пречеше на душите да намерят пътя към своя бог. Започваше да съжалява, че е проспал голяма част от скучните уроци по теология в училище.