Читать «Пенрик» онлайн - страница 5

— Ще доведа просветен Луренц — каза му посветеният. — Не мърдай!

И излезе с бърза крачка. Откъм коридора се чуха приглушени гласове, после отдалечаващи се стъпки. Пен видя костюма си, сгънат грижливо върху една ракла, ботушите му бяха оставени отстрани. Е, поне една тревога по-малко. Стисна силно очи, после ги отвори и се надигна да си налее още вода от каната. Тъкмо се чудеше дали ще има сили да стигне до раклата и да си вземе дрехите, когато чу стъпки отвън. Мушна се обратно под завивките и зачака.

Без да чука, в стаята влезе високият и кльощав просветен Луренц, главният свещен на градския храм. Познатата физиономия би успокоила Пен, ако не беше напрежението, което се излъчваше от възрастния мъж. Просветен Луренц се наведе над него и посегна да пипне челото му, но после дръпна рязко ръка и попита настоятелно:

— Кой си ти?

Пен взе да мига и да се чуди дали не е попаднал в приказката на някой бард.

— Просветен Луренц, та вие ме познавате! Пенрик кин Джуралд… преподавахте ми аритметика и география… редовно ме налагахте с показалката, че не внимавам. — И то доста силно. Това беше преди десетина години, преди да повишат свещения на настоящата му длъжност. Луренц още от младини беше посветен на Бащата на зимата, но сега, като главен свещен, отговаряше за всичките пет свещени дома. Градът растеше и се надяваше да стане седалище на архисвещенство, поне по думите на Ролш. Луренц сигурно си мечтаеше за ново повишение.

— А. — Луренц въздъхна с облекчение и се изправи. — Значи все пак не сме закъснели.

— Аз не трябва да закъснявам! Майка и Ролш ще откачат, гарантирам ви. А какво ще си помисли бедната Прейта, не знам. Къде е Ганс?

— Лорд Пенрик — каза просветен Луренц със строгия си даскалски глас, сякаш всеки миг щеше да накара Пен да изреди основните реки в Дартака. — Какво си спомняш от вчера?

Пен стисна силно очи, после ги отвори пак. Пулсиращата болка не изчезна.

— Вчера? Нищо особено не се случи вчера, ако не броим, че майка ми и сестрите ми се изнервиха заради прекрояването на глупавия костюм. И не ми позволиха да изляза на езда.

Двамата се гледаха с взаимно неразбиране, после Луренц промърмори нещо под нос и продължи с въпросите:

— На пътя, момко. Идвал си към града с Ганс и сте настигнали групата на просветена Рухия?… Била е болна?…

— О! Онази бедна старица, да. Тя наистина ли умря?

— Уви, да. — Луренц направи свещения знак, като докосна със събрани пръсти челото си, устните, пъпа и слабините, а после разпери за кратко ръка над сърцето си — Дъщерята, Копелето, Майката, Бащата и Сина, поклон към петимата богове. — Пренесохме тялото ѝ в градското сиропиталище на Копелето. Ще остане там, докато не оправим тази каша.

— Каква каша? — попита Пен. Сега и стомахът му се върза на възел, сякаш не му стигаше главоболието.

— Лорд Пен… — Умалителното обръщение го успокои някак, сякаш намекваше, че в каквито и неприятности да се е забъркало глупавото момче, възрастните ще оправят нещата. — Разкажи ми подробно какво си спомняш от срещата си с просветена Рухия и как си… хм, припаднал. Подробно. — Луренц придърпа една висока табуретка и седна до леглото му. Явно наистина искаше да чуе всичко в детайли.