Читать «Пенрик» онлайн - страница 4

Жената се засмя хрипливо, размърда се и вдигна костелива ръка към лицето му.

— Хубаво момче. По-добра последна гледка от намусената Марда. Дар от съдбата направо. Но тези цветове не ти отиват, да знаеш.

Пен вдигна глава към слугинята, която се беше дръпнала встрани.

— Бълнува ли?

Слугинята поклати глава.

— Знам ли? Откакто ме пратиха да яздя с нея, все такива ги плещи.

Устните на старицата се извиха в усмивка.

— Сериозно? — Май не се обръщаше към Марда. Нито към Пенрик. — Е, това вече със сигурност ще побърка глупаците. — Пое си с мъка дъх. — Бих искала да им видя физиономиите, да, макар че двете неща се изключват взаимно, предполагам.

Все по-уплашен и безпомощен, и с усещането, че изглежда като пълен глупак, Пен каза:

— Нека ви послужа в нуждата ви, просветена.

Жената впи очи в неговите и след още две измъчени дихания изхриптя:

— Приемам.

„Тя умира.“ Обляна беше в студена пот, нищо общо с треската и вонята на бащиния му смъртен одър, но бледността, която пълзеше по лицето ѝ, не можеше да се сбърка с нищо. Пен би дал всичко да избяга, но ръката ѝ се свлече върху неговата и я стисна едва-едва. Не беше достатъчно… страхлив, смел?… за да се дръпне. С периферното си зрение видя, че охранителят и слугинята отстъпват бързо назад. „Ама какво?“

— Господарю Копеле — прошепна жената. — Прагът ти боли. Да беше уредил нещо по-добро за слугите си…

Ако единственото, с което можеше да ѝ помогне, бе да ѝ държи ръката, реши в отчаянието си Пен, ами, щеше да го направи. Стисна по-здраво костеливите пръсти.

Стори му се, че в кафявите ѝ очи грейва за миг дълбока виолетова светлина. После, между едно хрипливо дихание и… последвалата го тишина, очите ѝ се изцъклиха неподвижни.

Вече никой не го гледаше оттам.

Пен чу врява от женски гласове, които плещеха на поне пет-шест езика, повечето непознати за него, гласове, които се извисиха в болка и ужас. Главата му започна да пулсира, напрежението в черепа му изведнъж се усили и след миг избухна в оплетена мрежа от светкавици, бяла от край до край.

А сетне всичко потъна в чернилка.

Чудати сънища се пръснаха като пилци и Пенрик се събуди с жестоко главоболие. Беше жаден и му се пикаеше отчаяно. Лежеше на легло в малка стая някъде високо под стрехите, ако се съдеше по наклона на варосания таван, само по риза и долни гащи. Размърда се с пъшкане и нечие непознато лице цъфна над него. Зелената туника на посветен към ордена на Майката, която носеше непознатият, не успокои особено Пен. Последва кратка борба, докато човекът му помагаше с гърнето, преди да го издърпа насила от прозореца, през който Пен се опитваше да подаде глава. Малкото, което видя от улицата и небето, му подсказа, че се намира в Зелен геран, вероятно в лечебницата на Майката. Още не беше станало обяд, значи може и да не беше закъснял фатално. Посветеният го натика обратно в леглото и му даде да пие вода, което утоли жаждата му. Останаха му само главоболието и дълбокото объркване.

— Как съм се озовал тук? Пътувах насам. Припаднал ли съм? Къде са ми дрехите? — Дано не беше изгубил или съсипал костюма. Да не споменаваме хубавите ботуши, които също не се виждаха никъде. — Имаше една болна старица… свещена…