Читать «Пенрик» онлайн - страница 379

Танар нацупи устни.

— И не е единственият. Доскоро мама успяваше да ги държи настрана в ролята си на моя настойница, но тази година навърших пълнолетие и досадниците знаят, че решението зависи от мен. Няма да повярваш какви номера въртят, за да ме хванат насаме и да ми се обяснят в любов. Сура направо не може да ги понася. — Презрителното ѝ пухтене премина в доволно мъркане, когато Найкис, разчесала възлите в косата ѝ, започна да я реши с бавни движения. — О, правиш го почти като Сура.

Не беше голяма рядкост кастрираният секретар на една дама да поема част от задълженията на личната ѝ камериерка. Доста по-странен беше сутрешният навик на Танар да реши и сплита неговата коса — Найкис ги беше видяла да го правят при последното си гостуване с нощувка в имението. Вероятно тази традиция беше отломка от времето, когато шестгодишната тиранична принцеска е възприемала новия си възпитател едновременно като другарче в игрите, голяма кукла и търпелив роб. Другите невинни интимности сигурно бяха отпаднали една по една с годините, за което Боша, според Найкис, съжаляваше мълчаливо.

— Нима никой от другите ти ухажори не те изкушава?

Танар сви рамене.

— Признавам, че брат ти беше първият мъж, който ми въздейства по този начин.

— Е, нещата се промениха драматично и в твърде неприятна посока — каза Найкис неохотно, но и честно. — Ще мине много време, докато Аделис възстанови богатството си, ако изобщо успее. Ти си вързана за Седония заради своите имоти, а той дори границата не може да прекоси.

— Политиката се променя — възрази Танар и стисна инатливо устни. — Мога да си позволя да чакам.

— А искаш ли той да чака? Да му кажа ли? — Найкис се поколеба, ръцете ѝ разресваха механично косата на девойката. — Толкова много ли го обичаш?

След миг Танар отвърна с искреност на искреността ѝ:

— Не съм сигурна. Ако оставим настрана хубавата поезия като празни приказки за романтични момичета, истината е, че не знам какво е любовта. Искам Аделис да е добре. Мисълта, че може да го ранят или убият, ме плаши. Когато научихме за ослепяването му… — Потръпна. — Когато научихме, плаках толкова, че чак Сура се притесни. Е, проявих достатъчно здрав разум да не показвам тревогата си пред външни хора, естествено. — Тръсна глава при този неприятен спомен.

След още няколко движения на четката добави тихо:

— За известно време, преди Патос, се изкушавах да използвам Аделис като тояга, с която да разгонвам другите ухажори. Понеже го „чакам“, разбираш ме. Но после реших, че е рисковано, че мога да му навлека неприятности. Защото наемните убийци минават границите много по-лесно от войска.

Найкис въздъхна. Не можеше да възрази на казаното, но все пак изтъкна:

— Предвид рисковете на професията му това не би трябвало да е основната ти тревога. — А после, след кратко замисляне, каза: — Силната любов май не е препоръчителна за войнишките съпруги.

Танар потърси погледа ѝ в огледалото и попита направо:

— Още ли ти липсва Каймис?

Найкис си пое дъх. Толкова много спомени, и добри, и лоши. По някаква причина добрите ѝ причиняваха повече болка от лошите, затова предпочиташе да заключи всичко в една и съща кутия.