Читать «Пенрик» онлайн - страница 14

Вдигна поглед към огледалото и видя устата си да казва:

— Мда, я да те видим пак.

Пен застина. Демонът ли се беше събудил? Захлопна челюсти, гърлото му се стегна.

Как възприемаше околния свят проклетото нещо? През неговите очи ли гледаше, през ушите му ли чуваше? Мислите му споделяше ли? Редуваше ли се с него да гледа през очите му, както се редуваха двамата за гласа му, или беше с него през цялото време, като птичка, кацнала на рамото му?

Пое си дълбоко дъх, отпусна съзнателно мускулите си и каза:

— Искаш ли да говориш? — И зачака.

— Да погледам — каза демонът през устата му. — Искаме да видим какво сме си купили. — Речта му беше относително ясна, а акцентът звучеше като на образован лесовник от земите около Мартенмост, точно като на Рухия.

Пен не си падаше по огледала, откакто бе станал достатъчно голям и бърз да бяга от сестрите си и постоянните им напъни да го използват за голяма кукла. Сега собствените му черти в огледалото му се сториха чужди. Но не му причерня пред очите, значи двамата с демона ги използваха едновременно.

Казвали му бяха, че лицето му, също като тялото, имало добри кости. Харесваше носа си, който изглеждаше достатъчно сериозен да смекчи младежкото излъчване на светлата му кожа. Дълги мигли обточваха „езерносините“ му очи — определението беше на майка му. Ако питаха Пен, езерата обикновено бяха сиви, зелени или ослепително бели от снега, или като черно стъкло, ако са замръзнали в студена безветрена нощ. Но в горещ летен ден може и да бяха сини като очите му.

Хората рядко разговаряха с него наистина; никога не му казваха нищо интересно. Дали сега не пропускаше рядък шанс? Пен издиша, отпусна гърлото си, разкърши уморените си напрегнати рамене в опит да… да се отвори.

— Можеш ли да отговаряш на въпроси?

Сумтене.

— Стига да не са твърде глупави.

— Това не мога да го гарантирам.

Онзи пак изсумтя, през собственото му гърло, но сумтенето не прозвуча враждебно.

Пен започна с най-простичкия въпрос, за който се сети:

— Как се казваш?

Изненадана пауза.

— Моите ездачки ме наричат Демон.

— Това е като да наричаш коня си Кон или мен Момче. Или Мъж — побърза да се поправи той. — Дори конете получават имена.

— А ние как да получим име… Момче?

— Ами… повечето имена се дават. От родителите на децата. От собствениците на животните. Понякога се наследяват.

Последва дълга тишина. Създанието очевидно не беше очаквало разговорът да тръгне в тази посока.

Накрая устата му изрече колебливо.

— Значи бихме могли да сме Рухия.

И тогава се обади друг глас:

— А защо не Хелвия? Или Амберейн?

А после трети глас каза нещо на език, който Пен не знаеше, макар нещо в мелодиката да му звучеше смътно познато… гласът май настояваше името да е „Умелан“ или нещо такова. Още непознати думи се изляха от устата му, три гласа, четири… изгуби им бройката, а много скоро препирнята се разпадна в нечленоразделни крясъци и странен вой.

— Ама вие колко сте? — попита стреснато той. — Колко… поколения? — С колко ездачи е бил свързан този стар демон и от колко е копирал… или крал… живот?