Читать «Пенрик» онлайн - страница 12

— Пен — каза сериозно Ролш. — Петимата богове да те пазят по пътя ти. — И му подаде кесия с монети, която Пен взе изненадан.

— И да я носиш на врата си — заръча лейди Джуралд. — Чувала съм, че джебчиите в големите градове ще ти отрежат кесията от колана, без изобщо да усетиш.

Каишката беше удължена с тази нарочна цел. Пен се подчини, като надникна скришом в меката кожена кесийка, преди да я окачи на врата си. Имаше повече мед, отколкото сребро, и никакво злато, но поне нямаше да е съвсем просяк, разчитащ на храмовата милостиня.

Стегна се да изтърпи сълзливата майчина прегръдка, но лейди Джуралд, след като направи крачка към него, побърза да се дръпне, точно като Прейта. Вдигна ръка да му махне за довиждане, сякаш Пен вече се губеше от погледа ѝ, а не стоеше на крачка от нея.

— И внимавай, Пен! — примоли му се тя с пресекващ глас.

— Да, мамо — въздъхна Пен.

Отиде при коня си. Ганс не предложи да му помогне, не че Пен имаше нужда от помощ да метне жилавото си тяло на седлото. Намести се на него и изведнъж осъзна, че откакто някой го е пренесъл до леглото по-предния ден, нито един човек не го е докосвал.

Старшият охранител даде знак за тръгване и потеглиха по калдъръмената главна улица под надвисналите стрехи на варосаните къщи. В дървените сандъчета по прозорците още нямаше цветя и нищо чудно — сутрините в началото на пролетта бяха много студени. Пен се обърна да помаха още веднъж, но майка му и Ролш вече влизаха в общежитието и не го видяха.

Пен се изкашля и попита старшия охранител — казваше се Тринкер:

— Добре ли мина погребението на просветена Рухия вчера? Не ми позволиха да дойда.

— О, да. Нейният бог я отнесе както си му е редът, с все белия гълъб и прочие.

— Разбирам. — Пен се поколеба. — Може ли да спрем за малко на гроба ѝ? За минутка само?

Тринкер измърмори нещо, но не би могъл да отхвърли такава благочестива молба, затова кимна отсечено.

Гробището, където почиваха заклетите в храма, се намираше извън градските стени, край пътя. Завиха натам и Тринкер заведе Пен при една прясна могилка, все още без надгробна плоча, а Ганс и Уилром останаха да чакат на седлата.

Нямаше много за гледане. Пен се бе надявал да почувства нещо, но и това не се случи, въпреки старанието му. Накрая сведе глава и се помоли мълчаливо. Помнеше смътно правилната молитва от погребението на баща си, на братчето, което беше починало, когато той беше малък, и на няколко възрастни слуги. Гробът не му отвърна, но нещо в Пен се отпусна, сякаш омиротворено.

Яхна отново коня си и Тринкер ги поведе в тръс. Минаха по покрития дървен мост над реката и скоро градът остана зад тях.

От яркото слънце, топлило света през последните два дни като подранило лятно дихание, нямаше и помен. Заместила го бе обичайната за сезона влажна мъгла, която щеше да се превърне в студен дъждец още преди сутринта да се е изтърколила. Високите планини на север криеха белите си глави в облаците, натежали като сив капак върху просторната хълмиста земя. Пътят следваше речното русло към по-равнинната част на страната, където долините се разширяваха, а възвишенията се заравняваха. Пен се чудеше кога ли ще зърнат Гарванов гребен, другата скална бариера, която заграждаше платото и делеше Кантоните от великото кралство Лесовете на юг.