Читать «Пасажер» онлайн - страница 26

Това не беше София — знаеше, че с нея ще има и друга жена, но коя беше тази?

— Бедното птиче, я виж как се е наежило — измърмори капитан Хол зад гърба му. И макар в краката му да се валяха мъртви тела, чертите му мигом омекнаха. Дъртият копелдак неизменно се разтапяше в присъствието на млади дами особено ако се нуждаеха от закрилата му. А тази определено се нуждаеше. Бялата и рокля бе съдрана на хълбока и като че ли оплескана с кръв.

— Ранена е — намеси се Николас. — Какво, по дяволите, прави? Сякаш чуло думите му, момичето се извъртя към тях. Николас понечи да се втурне нататък, да го измъкне от кървищата и опасността, но имаше странното усещане, че цялата палуба, не, целият океан внезапно се люшва под краката му. Капитан Хол се блъсна в него с изненадано изсумтяване.

Моряците запристъпваха към девоиката и тя на свои ред заотстъпва назад, докато накрая се удари в парапета и спря. Очите и зашариха и в следващия миг се спряха на нечие захвърлено копие. Без много да му мисли, тя го вдигна и изкрещя:

— Не се приближавайте!

Николас наи-после зърна лицето и, видя свирепото и изражение, когато замахна с копието, и нещо рязко и болезнено стегна гърлото

му. Тежка, бледозлатиста коса, гъсти вежди, издължени като на котка очи. Дълъг нос, които уравновесяваше плътната извивка на устните. Острото усещане за присъствието и се плъзна в жилите му като гъст, ароматен мед. С една дума, това момиче бе...

Не. Никакви такива, още по-малко сега. Тия мисли бяха опасни. Но не можеше да не и признае, че е смела — макар да му се струваше, че и тя самата се бе изненадала от реакцията си. Поглеждаше смутено ту копието в ръката си, ту двете дузини моряци, които я зяпаха с отворени усти. И последните стълкновения бяха замрели и всички я гледаха, онемели от изненада. Естествено. Пък и появата и — окървавена и разлютена, като кралица на боино поле — деиствително бе впечатляваща. Усещаше го в собствените си вени, кръвта му сякаш пееше. Това момиче беше.

Поредната задача, нищо повече. Николас тръсна глава, за да потуши пламъка, изригнал в гърдите му. Възнаграждение за извършени услуги.

В този миг гръмовен трясък заглуши неясното бучене в ушите му. Николас се обърна към кърмата. Както се бе опасявал, голямо парче от бизанмачтата се бе прекършило под собствената си тежест.

Времето сякаш спря. От устата на Николас се откъсна нечленоразделен звук, не толкова предупреждение, колкото вик на ужас. Дървото се разцепи и платната се огънаха със силно плющене. Въжетата, поддържащи мачтата, се скъсаха с такава лекота, сякаш сам Бог ги бе разсякъл, и всичко — брамселът, стенгата, такелажът, металните елементи — рухна отгоре им.

Николас се втурна напред.

Моряците побързаха да се хвърлят на земята, та да избегнат смазващата тежест на мачтата, но се заплетоха в свлеклите се платна и въжета. Отнейде се чу гръмкият вик на капитан Хол:

— Момичето! Намерете момичето!

Оцелелите и от двата екипажа се хвърлиха да ровят ме ду останките от мачтата, размахали мечове и секири, за да режат оплетените въжета и да търсят под тях. Не и Николас. Вярно, че миг преди мачтата да рухне, момичето стоеше едва на хвърлеи от мястото, където тежката греда бе раздробила парапета, но не беше на пътя й. Ударът по-скоро я бе хвърлил назад.