Читать «Пасажер» онлайн - страница 229

Ета я няма.

Това бе единствената ясна мисъл, която се избистри в необятното море от несвързани образи в главата му.

Ета я няма.

Изчезна така окончателно, сякаш бе пропаднала в нищото, сякаш.

Господи, не, о, Господи, моля те, не...

Николас запълзя по нападалата мазилка, понеже не можеше да се изправи — гръбнакът му сякаш бе омекнал. Смътно осъзнаваше, че трепери, че се блъска в стените. Давеше се в пясък и пръст, в ужас. Звукът, които се надигна от гърдите му, от мрачната, съсипана обител на сърцето му, бе вик на болка и гняв, лишен от всичко човешко.

Мъртва. Той стисна очи и ръцете му се свиха в юмруци. Мъртва е.

София бе взела астролабията, а.

Ета е мъртва.

Станало бе — мили боже, станало бе точно както с Джулиън — всичко, от светлината, която я бе разкъсала отвътре, разсякла я бе на парчета, до гръмотевичния, оглушителен пукот и промяната в енергията — явно проходът в Дамаск бе рухнал.

Николас буквално виеше. Остави гнева да се излее, докато накрая съвсем отпадна. Светлината бавно пълзеше по пода, а тои бе безсилен да направи каквото и да било, освен да следи движението и с поглед и да си припомня косите на Ета, сплъстени от кръв, восъчния цвят на кожата й, когато сянката на смъртта бе легнала върху лицето й.

Когато наи-после бе в състояние да се раздвижи, Николас се захвана с разхлабения възел на китките си. Раната под ребрата го пробождаше остро, рамото го болеше, а съзнанието му непрекъснато, неумолимо и неудържимо, го връщаше в онзи момент. Към озадаченото и изражение, сякаш бе чула неуловим за ушите му звук. Към сгърченото и от болка лице. Усетил бе как пръстите и внезапно се вкопчват в китките му, сякаш би могла да се задържи да не потъне. Очите й се бяха подбелили, тялото й се бе отпуснало.

Нима е знаела?

Нима е съзнавала какво се случва?

Коприненият възел поддаде под палеца му, шалът се изхлузи и се свлече на земята. Мускулите му възнегодуваха, когато се надигна и се облегна на стената. Стараеше се да не поглежда струиката кръв, процедила се по древните камъни.

Загледа как слънцето се отдръпва от прозореца и поема към хоризонта, остави омразата да вкорави сърцето му, докато в един момент го обзе непреодолим импулс. Грабна парче мазилка от земята и отметна ръка, за да го удари в стената, да го размаже и превърне в прах и в този момент забеляза нещо на няколко крачки от себе си.

Обеца.

Побърза да я вдигне, преди локвата кръв да я залее. Стисна я силно, Усети с дланта си формата на перлата, убождането на щифтчето и се опита да възстанови образа и в мислите си, да възкреси спомена за лицето и такова, каквото го бе видял в онзи първи миг на борда на „Ардънт“.

Всичко това за нищо. Всичко бе отишло на халос.

Но защо се изненадваше толкова? Нима очакваше животът да му поднесе подарък, при положение че му отнемаше по нещо почти на всяка крачка? Точно когато бе решил, че наградата си струва риска, когато бе избрал единия път вместо другия, когато бе готов да тръгне с нея... Готов бе да я последва накрай света.

А ето че сам я бе убил. Куршумът му бе пропуснал драката, макар онзи да беше точно пред него, и бе уцелил крехкото й тяло.