Читать «Пасажер» онлайн - страница 228

Ета чу изплющяването на камшик, ръмженето на камилите. Излишно бе да поглежда през прозорчето — знаеше, че отвеждат Деизи и животното, което бе донесло Николас на гърба си. Наистина ги изоставяха на произвола на съдбата, долните копелета.

— Ета. — отчаяната, умолителна нотка в гласа му наи-после я накара да се изправи, при това толкова рязко, че Николас ахна от изненада.

— Добре ли си? — попита тя през ожулено от прахоляка гърло.

— Ще оживея, но. — тои извърна поглед. — Дявол го взел, съжалявам, толкова съжалявам, яздихме като бесни.

— С кого? — възкликна Ета и заусуква пояса, с които бяха вързани китките и. Драката го бе вързал на възел, но в бързината не бе успял да го затегне добре. Ета измъкна едната си ръка от копринената клопка и въздъхна облекчено. — И Хасан ли е с теб?

— Тръгна с мен, но конят му си удари крака, та се наложи да обърне към Карятеин — обясни Николас. — Дяволски съжалявам. Но се кълна, че нещата няма да приключат така. Ще се доберем до Дамаск. — гласът му звучеше съвсем уверено, но погледът му я избягваше. — Ще обиколя целия Насау, ако трябва, за да намеря прохода, през които си минала.

— Наистина ли?

Николас най-после вдигна очи.

— Дори не можеш да си представиш докъде бих отишъл заради теб.

Въпреки болката, въпреки всичко, на лицето и се изписа лека усмивка.

— С мен — поправи го тя.

— Ела тук — прошепна Николас, а в очите му пламтеше обожание. — Ела. ела при мен.

Ета не се доверяваше на краката си, затова пропълзя краткото разстояние, което ги делеше. В душата и просветна кротко щастие, когато Николас вдигна глава и я целуна.

— Развържи ме, по дяволите — измърмори тои. Ета изсумтя и се пресегна зад гърба му. Тои се наведе напред и зарови лице в шията и, докато пръстите й работеха усърдно.

Неговите ръце бяха вързани далеч по-здраво. Възелът сякаш плуваше в чернота, периферното и зрение потъна в мъгла. Ета примигна и се изправи назад, усетила внезапна, влажна топлина по гърдите си.

Яркочервена кръв бе избила по ризата на Николас. Ушите на Ета забучаха.

— Шевовете. шевовете ти са се отворили. внимавай.

Очите му се разшириха от уплаха и се впиха в лицето и, после се плъзнаха към рамото и. Тя сведе поглед, вдигна разтрепераната си ръка към пулсиращото, парещо място.

Простреляна  съм — отбеляза замаяно. — Но кога...

В основата на гръбнака и изригна електрическа искра, пробяга с огнена тръпка през тялото и, разкъса я на две. Въздухът изпука и засъска по кожата и и...

ДВАДЕСЕТ И ДВЕ

В първия миг, след като Ета изчезна, разтворена на милиони блестящи прашинки, сякаш цялата кръв се дръпна от тялото му.

Не можеше да диша.

Не можеше да помръдне.

Може би... ако останеше така, съвсем неподвижен, този миг щеше... Ета щеше.

Кожата му още пазеше топлината на допира им, макар кръвта да съхнеше по ризата му. Още усещаше докосването на устните и, сякаш така и не се бяха отделили от неговите. Въздухът трептеше, нажежен до възпламеняване, и Николас имаше чувството, че кожата му се свива около костите, пристяга гърдите му, защото Ета.